— Мога да ви предложа чудесен чай на прах „самшиу“ и някои храни. Моряците ми тъкмо ви приготвиха вечеря.
— Благодаря, Менли — каза отец Георги.
— Идваха ли дотук боксерите? — попита Мускардо.
— Не съм виждал никакъв подозрителен кораб да плаза по това блато — отговори рибарят.
— Вярно ли е, че се отправят към Пекин?
— Трябва да са започнали вече да обсаждат столицата.
— А войниците?
— Присъединиха се към тях.
— Тогава всички европейци, които се намират в Пекин, се излагат на опасността да бъдат убити — каза отец Георги.
— Всички чужди легации са вече блокирани.
— И италианската? — попита господин Мускардо, като побледня.
— Сигурно — отговори рибарят.
— Ех! Ако имах сега един полк стрелци, щях да превърна тези разбойници на пух и прах.
— А международните войски? — попита отец Георги. — Казаха ми, че са слезли при Таку.
— Да, след като са превзели укрепленията. Разправят, че вървели към Тиеншйн, където се бият срещу укрилите се в този град европейци.
Докато те споделяха впечатленията и страховете си, моряците от екипажа на джонката приготвиха рибена супа, към която прибавиха чудесни подсолени маслини, водни кестени и растителни корени, наречени „пун хоа“.
Европейците много харесаха вечерята, тъй като четиридесет и осем часа не бяха яли почти нищо. Изпитаха затруднение само поради пръчиците от слонова кост, които у китайците заместват лъжиците и вилиците. Даже когато ядяха ориз — главната храна на бедната класа, — те умело се справяха, без да изпуснат да падне нито едно зърно.
— Докато си починете, аз ще напусна блатото и ще се помъча да стигна незабелязано до Императорския канал — каза рибарят на господин Мускардо.
— И къде ще ни отведеш? — попита бившият стрелец.
— Вероятно в Тиеншин, където ще намерим международните войски.
— Ще ни оставят ли боксерите?
— В това не съм сигурен — отговори рибарят. — Бих искал да ви посъветвам нещо.
— Какво?
— Да се преоблечете с китайски дрехи.
— Но кожата ни не е жълта.
— Нали знаете, че в Манджурия има хора, чиято кожа е почти бяла.
— Наистина, Менли.
— Значи ще минете за манджурци.
Господин Мускардо и неговите другари, с изключение на Сенг, който не чувстваше нужда да спи, се оттеглиха в долната част на кораба, където моряците бяха приготвили легла със завеси от корабно платно и рогозки от гъсто преплетени тръстики.
Вятърът беше слаб, но все пак достатъчен и дори благоприятен, тъй като духаше откъм реката.
Джонката тихо напусна канала и навлезе в обширното блато. Напредваше бавно.
Пълна тишина владееше над блатото.
Дори откъм реката не се чуваше нищо.
Старият рибар като добър моряк се настани на кормилото и заповяда да загасят големия фенер, който светеше на края на мачтата. Искаше да стигне до канала, без да го усетят.
Едва призори джонката навлезе в Императорския канал.
Там, където завиваше брегът, за да слезе на запад, просветляваше. В този миг господин Мускардо се появи на кувертата.
— Върви ли, приятелю? — попита той рибаря, който наблюдаваше внимателно бреговете на канала.
— Изглежда, боксерите са още далече — отговори рибарят. — Но никак не трябва да се осланяме на това. Познавам мандарина Пинг Чао и знам колко е отмъстителен. Бях вече предупреден от мой роднина от Пекин, че ви е нападнал, но не можах да стигна навреме, за да ви предпазя. Има и един китаец, Сум, който го настройва против вас.
— Слушал съм да се говори за този китаец. Кой е той?
— Офицер от Императорската гвардия. Той се е заклел във вечна омраза към европейците. Изглежда, някой руснак или англичанин е убил негов брат и той се е зарекъл да отмъсти на всички бели хора.
— Ти знаеш ли къде се намира синът на мандарина?
— Казват, че бил избягал в Манджурия, за да се укрие от бащиния си гняв.
— Дано този нещастен Уанг никога не срещне баща си, защото той може да го убие.
— При нас, господине, бащите имат правото на живот и смърт над синовете си и могат да ги убиват, без да бъдат наказани от закона.
Докато си разговаряха така, джонката бавно напредваше нагоре по канала.
Бреговете бяха почти пусти. Виждаха се само тук-там разпръснати колиби. Срещаха се чаени плантации. На тях китайците посвещаваха необикновени грижи. И е имало защо, тъй като те съставляваха най-голямото богатство на империята.
Освен чаените плантации се ширеха и полета, засети с индиго и черничеви дървета. Поддържани млади, те бяха източник на известната китайска коприна, произвеждана от лъскавите и здрави нишки на бубите.
По пладне джонката, която поради слабия вятър плаваше все така бавно, срещна военен кораб, закотвен сред реката. Китайското правителство беше изпратило старите си военни кораби по реките и това много обезпокои стария рибар и господин Мускардо.