— А ти?
— Ако опасността се усили, ще оставя джонката и ще дойда с вас. Тя е толкова остаряла, че вече не струва пет пари.
— Ще ти заплатим загубите, благородни човече — каза господин Мускардо. — Имам малко скътани пари в пояса си.
— Тихо, господин Мускардо.
— Какво има?
— Чух гърмежи по посока на онази джонка. Слушайте!
— Дали мандаринът е дошъл, или екипажът се е досетил за нашата хитрост?
Старият рибар не отговори. Той беше блед и неспокоен.
— Боксерите, нали? — попита господин Мускардо.
— Няма кой друг да е — отговори рибарят и лицето му потъмня.
— Какво да правим сега?
— Остава ни само едно — да оставим джонката или да я потопим, за да загубят следите ни, и да се хвърлим сред блатата, вдясно от нас.
— Познаваш ли тези блата добре?
— Няколко пъти тук търсих риба, но не намерих — отговори старецът.
— Ще можем ли да стигнем до някое прикритие?
— Да, един изоставен храм, много по-голям от Киангхи.
— Да вървим, Менли — каза бившият стрелец.
— Един момент само — отвърна старецът. — През това време вие вземете оръжията си и храна.
Той насочи джонката си към десния, нисък и разчленен от голям брой канали бряг. Навред се изтичаше огромно блато, простряно далече на север, докъдето ти стигнеше окото.
Господин Мускардо, мисионерът, другарите им и петимата моряци от джонката се спуснаха в шалупата, като взеха със себе си оръжията, мунициите и малко сухи храни.
Миг подир това старецът ги настигна.
— Свърши се! Пробих стените на кораба и водата се лее като от порой. Бедният кораб! Привърши земното си съществуване. Дано да не бъде на лошо.
— Да вървим — каза господин Мускардо.
В този миг на моста на малкия кораб се чу зловещ лай.
— Оставих кучето си — обясни рибарят.
— Би могло да ни издаде със своя лай — отбеляза господин Мускардо.
Шалупата навлезе в блатото под силните тласъци на осемте си весла, докато джонката потъваше бавно, като скърцаше и се въртеше около себе си.
X. ЛАГУНАТА НА СМЪРТТА
Блатото, което бегълците сеготвеха да преминат, за да се избавят още веднъж от настървеното преследване на страшния мандарин, беше едно от най-мрачните, които бяха виждали.
Облак отровни изпарения се носеше над тръстиките, които се подаваха на големи купища от тинестото, издигащо се и снишаващо се внезапно дъно.
Никаква птица не се мяркаше наоколо. Всички бягаха от този мрачен басейн — „водните роби“, сивите рибари и мандаринските патици, с които бяха пълни северните китайски провинции.
— Какво грозно място — каза Енрико. — Би казал човек, че е царството на смъртта.
— Казват, че на дъното на това езеро се намират мини с приказни богатства — сподели Сенг.
— Но защо не го пресушат и разработят?
— Защото нашето правителство забранява на поданиците си да се докосват до мините.
— Китайците казват, че истинското богатство е в обработката на земята, а не в търсенето на метали. И наистина, виждаш, че този народ е майстор в земеделието.
— Дано джонката да е потънала, за да не видят следите ни и убежището ни.
Докато лодката продължаваше да напредва по лагуната, слънцето беше потъмняло. Черни, натежали от вода облаци се издигаха на север и приближаваха насам, като закриваха бързо небето.
Шалупата стигна на края на лагуната, когато всичко наоколо изведнъж притъмня.
Храмът се издигаше на няколкостотин крачки от брега. Беше голяма постройка с огромен купол и две полуразрушени кули. Стените бяха покрити със синкави порцеланови плочки.
На края на стълбата, която водеше към храма, се виждаше божество с чудновати форми, представящо „Машиу“, богинята на китайските моряци. Тази статуя също беше почти разрушена, с разядена от времето позлата.
Старият рибар, като видя няколко смолисти дървета, отиде да накърши малко клони, за да направи от тях факли. Той ги запали и раздели с другарите си.
Изкачиха се по стълбата и влязоха в храма, който представляваше обширна квадратна зала с множество позлатени колони и със стени, надписани с мисли на Конфуций, бога на китайските книжници.
В средата се издигаше олтар, изработен от голям камък, върху който някога се бяха извършвали жертвоприношенията в чест на Тиен (Небето).
Преминаха през храма и навлязоха в ниска галерия, разделена на две от паравани и стени, покрити с цветна книга, вече повредена от времето и влагата.
— Тук ще бъдем по-добре — каза рибарят, като събори с ритник няколко паравана, за да направи от тях легла.
Навън започваше да бушува ураган. Дъждът плющеше силно по порцелановите покриви на купола, а вятърът свистеше около кулите.