Но въпреки тези трясъци, които все повече и повече се засилваха, петимата работници, Енрико и рибарите спяха като заклани. Само Менли, бившият стрелец и отец Георги не можаха да затворят очи. Бяха обзети от голямо безпокойство и често по някой от тях ставаше, за да отиде до изхода на галерията и да погледне към вътрешността на обширната зала, която светкавиците осветяваха често.
Не мина много време и рибарят, който се беше отправил към храма, се върна бежешком към двамата братя, които тихо разговаряха.
— Чу ли някакъв подозрителен шум?
— Да — лая на кучето ми.
— На кучето ти! — възкликна господин Мускардо, като побледня. — Може би така ти се е сторило.
— Познавам много добре гласа на това животно — отвърна китаецът.
— Дали бандитите не са направили от него свой водач?
— попита отец Георги.
— Може би, отче.
— Да излезем навън — каза развълнуван бившият стрелец.
Преминаха храма и стигнаха до стълбата.
Ураганът свирепееше с нечувана сила. Дъждът се лееше като из ведро. Гръмотевиците преминаваха в глухи тътнежи, а вятърът издуваше големия купол и поклащаше кулите.
Сред трясъка на гръмотевиците те чуха далечния вой на кучето, който им се стори, че приближава.
— Бреговете са покрити с тръстика и гора и нищо не се вижда — каза отец Георги.
— Не мога да разбера как това куче може да открие нашето прибежище, когато ние преминахме лагуната с шалупа — се попита господин Мускардо.
— А какво да правим сега?
— Да се укрепим и да чакаме зората — посъветва отец Георги. — Още не знаем със сигурност дали кучето е придружено от бандити и може би напразно се безпокоим.
— Да побързаме да се укрепим. Вратата на храма ми се струва достатъчно здрава.
— И стените са също много дебели — каза старият рибар.
Затвориха вратата, като я залостиха здраво, и се върнаха в галерията. А лаят на кучето все повече приближаваше.
XI. КУЧЕТО НА РИБАРЯ
Мандаринът Пинг Чао, щом като се видя свободен, вместо да бъде признателен на европейците, които му подариха живота, помисли най-напред да потърси разпръснатите бандити, за да може да си отмъсти за това великодушие. Когато събра отново бандата си, разбойникът cuie не се беше отказал от отмъщението си. За да попречи на европейците и на мисионера да избягат откъм Императорския канал, той беше изпратил Сум да предупреди командите на плаващите по това течение джонки, че трябва да спрат всяко движение. След това поднови преследването.
— Некадърници! — извика на бандитите. — Хвалите се, че превземате градове, а се разбягахте като плашливи сърни. И то пред шепа хора.
— Още не са ни избягали — отговори водачът на бандитите. — Ще ги пипнем, преди да са стигнали до Тиеншин или до брега.
— И все пак ни избягаха…
— Вече се сещам какво ще правят.
— Какво?
— Те ще се помъчат да стигнат Императорския канал, като минат сред оризищата по течението на Тонг. Ще им приготвим засада.
— Къде?
— Сред оризищата, през които трябва да минат.
— Ако твоят план успее, ще удвоя сумата, която ти обещах.
Бандитът, който познаваше страната на пръсти, раздели бандата си на две отделения, за да бъде по-сигурен в успеха.
Първото, което бе въоръжено с пушки, изпрати към бента, като заповяда да се скрие сред тръстиките. Беше сигурен, че бегълците ще минат оттам. Другото насочи към реката.
През това време бегълците продължаваха своя път, въпреки предателството на рибаря и пожарите по бреговете на реката.
— Да се качим всички в джонката и да тръгнем нагоре по канала — каза Пинг Чао. — Те не могат да избягат, тъй като Сум пази другото течение. А Сум няма да ги пусне да минат.
Бандитите се качиха на джонката, настанявайки се кой както може, и тя скоро потегли нагоре по канала.
Пинг Чао, все по-разярен, се разхождаше с големи крачки по кувертата, като ту заплашваше мисионера и другарите му, ту рибарите, които го бяха подпомогнали. Ако в това време му попаднеха подръка, не би пожалил нито един от тях.
Цели седем часа тежкият военен кораб, тласкан от слабия северен ветрец, се изкачваше по канала, без да успее да открие следи. Към вечерта, тъкмо когато слънцето се готвеше да се скрие сред черните, известяващи близък ураган облаци, екипажът откри някакъв тъмен куп, който стърчеше над водата в съседство с блато. Като забелязаха и мачта, веднага отгатнаха какво се бе случило.
— Това е потопена джонка, заседнала на пясъчен блок — казаха те.
Щом като Пинг Чао научи за находката, заповяда да се приближат към нея.
— Дали не е техният кораб? — попита се той. — Ако са потънали, ще намерим труповете им. А бих предпочел да ги имам живи в ръцете си.