Докато се приближаваха, чуха плачевен лай на куче.
Мандаринът се обърна към коменданта, който, леко облегнат на задната част на кораба, мислеше за заканите на императорския съветник.
— Видя ли куче на джонката? — попита Пинг Чао, като се навъси.
— Да, мандарине — отговори комендантът.
— Ще го познаеш ли, ако го видиш?
— То беше манджурско куче с черна козина.
— Ето най-после едно ценно съобщение, заради което може да ти се прости глупостта.
Наистина, това беше корабчето на стария рибар. То не можа да потъне напълно, защото заседна на пясъчен блок.
Голямо, едро куче от манджурска раса с черна козина тичаше нагоре-надолу с жално квичене.
— Да потърсим улики — каза водачът на бандитите. Тъй като водата в склада не беше повече от метър, моряците се хвърлиха в него и започнаха претърсване. Не минаха и пет минути, когато се върнаха, носейки панталони, палта и шапки, които не принадлежаха на китайци. Бяха европейски дрехи.
— Лицата, които преследваме, са били на този кораб — каза победоносно водачът на бандитите.
— Ах, подлеците! Пак са ни изиграли! — изрева мандаринът. — Къде да ги търсим сега?
— Има един, който ще се нагърби да ни отведе в тяхното скривалище.
— Кой?
— Кучето. То вие, защото не вижда господаря си и би искало да го настигне.
— Хитър си! — Мандаринът се успокои. — Нищо не може да ти убегне.
— Старая се да ви бъда полезен.
— И аз ще ти се отплатя както трябва — каза мандаринът.
— Да побързаме да ги пипнем, преди още да са се усетили, господине. Кучето не иска друго, освен да ни отведе при господаря си.
Тъй като водата в блатото не беше достатъчна за джонката, спуснаха две други лодки, с вместимост за четиридесет души и потеглиха, като взеха със себе си и кучето, на което се разчиташе да намери следите на бегълците.
Това беше тъкмо в момента, когато ураганът бушуваше с най-голяма сила и изливаше в блатата потоци мътна вода.
При светлината на мълниите водачът на бандитите бе забелязал храма в края на блатото и веднага се досети, че европейците са потърсили убежище в него.
Впрочем кучето потвърждаваше тези предположения, като лаеше непрекъснато, с глава, обърната към края на лагуната. Това интелигентно животно усещаше още отдалече своя господар.
— Влизал ли си някога в храма?
— Познавам го отлично. Едно време ми служеше за скривалище, в което няколко месеца се спасявах от императорската полиция.
Към полунощ двете шалупи, вече почти напълнени с вода, стигнаха до ивица земя, покрита с тръстики и храсти, които водеха към стария храм.
— Сега вече знаем къде са — каза бандитът.
— Там са — прибави мандаринът.
— И тъй като този приятел може да ни предаде с лая си, ще го премахна.
Като каза това, бандитът извади от пояса си нож и с бърз замах търколи главата на нещастното животно на земята.
После раздели групата на две, даде някои разпоредби и докато едната, по-малобройната, се отправяше към стълбата, другата вървеше покрай кулите.
— Докато те нападат през вратата — каза бандитът, като посочи първата група, — ние ще се помъчим да влезем през тайния проход.
Първата група стигна до стълбата и като намериха вратата залостена, започнаха да удрят с прикладите, като се мъчеха да я пробият и викаха с всички сили, за да помислят тези отвътре, че са много.
Втората се беше спряла пред една от кулите.
— Ето проходът — каза мандаринът, като посочи тясна цепнатина, през която едва можеше да мине човек.
— Да запалим ли факел? — попита Пинг Чао.
— Безполезно е: познавам пътя. Следвайте ме и ще ги уловим всичките!
XII. ПОБЕДАТА НА БАНДИТИТЕ
Докато бандитите се мъчеха да попречат на бягството на европейците и китайците от джонката, укрити в храма, господин Мускардо, старият рибар и отец Георги се приготвяха за една здрава защита.
Вратата, удряна силно от тежките приклади на старите пушки, се събори със страшен трясък и бандитите нахлуха в храма.
Като не видяха пред себе си никакви защитници, се спряха.
— Дали вече не са избягали — попита се водачът на групата. — Тук няма никой.
— Трябва да са се скрили някъде — забеляза един бандит.
— Дали не са ни приготвили някоя изненада?
— Да вървим внимателно — посъветва друг. — Чужденците имат пушки, които изстрелват тридесет куршума в минута.
Наредиха се в две редици и тръгнаха напред, мълчаливи и наведени.
Като стигнаха до края на храма, без да срещнат някого, спряха пред галерията.
— Не са ли се скрили тук, вътре? — попитаха се те. Тъмнината в галерията беше толкова голяма, че нищо не можеше да се различи. Като не чуха никакъв шум, започнаха да се безпокоят.