На някои бяха обхванати краката в дървени стегалки, които палачите навиваха, докато им сплескат глезените. На други причиняваха резки по тялото, като отделяха кожата на лентички.
Мнозина обаче биваха обезглавявани. Това наказание плашеше много китайците, защото се смяташе за позорно и прилагано обикновено към най-големите престъпници.
Господин Мускардо, отвратен от това варварство, бе затворил очи. Енрико и отец Георги бяха закрили лицата си с ръце. Само Сенг, навикнал на жестоките зрелища, гледаше спокойно, без да прояви някакво вълнение.
Колоната премина през този кървав лагер и се спря пред колиба, близо до която, затворени в една тясна клетка, дванадесет китайци с нечовешки викове оплакваха съдбата си. Те бяха християни, осъдени на бавна гладна смърт.
— Зверове! — извика господин Мускардо, като пламтеше от негодувание. — Дайте на тези нещастници да ядат!
А като видя Пинг Чао и Сум, извика към тях:
— Това е позор пред европейската култура! Те повдигнаха рамене.
Но водачът го тласна грубо към колибата, като заповяда да поставят до него и трите клетки, в които се намираха другарите му.
Водачът бе вече излязъл и затворил вратата.
XIV. НАКАЗАНИЕ С ГРЕБЕНИ
Колибата, която служеше за затвор на четиримата нещастници, които очакваха всеки момент да бъдат подложени на смъртни наказания, беше толкова малка, че клетките едва се побираха вътре, и толкова ниска, че господин Мускардо беше принуден да приклекне.
Само един процеп, толкова тесен, че не би пропуснал и котка от покрива, осветяваше вътрешността.
Нямаше никакви мебели — само една ваза, пълна с воняща вода, можеше да се види в един от ъглите на колибата.
— Бедни ми братко! Сине мой! — извика господин Мускардо, когато вратата се затвори.
— Да се примирим вече — каза отец Георги, като хвърли отчаян поглед към Енрико.
— Да се примирим? О, не! — извика старият стрелец. — Още се надявам.
— На какво? Отвсякъде ни заобикалят хора, които няма да ни пощадят, братко.
— Пинг Чао очаква нещо от нас и ако иска да узнае къде се намира неговият син, ще трябва да ни пусне на свобода.
— А мислиш ли, че ще ни пусне, след като го узнае?
— Сигурно няма да бъда толкова глупав да му го кажа веднага.
— Какво смяташ да правиш, братко? — попита отец Георги със слаба надежда в погледа.
— Искам да го заблудя, за да спечеля време.
— По какъв начин?
— От известно време в главата ми се е загнездил план. Ако успея да го осъществя, Пинг Чао ще ни пази да не умрем.
— Разчиташ на Уанг?
— Ти знаеш по-добре от мен, че този честен младеж, който по нищо не наподобява баща си, е скрит в един манджурски град.
— Може да се е върнал в Пекин, като е чул за кланетата от боксерите.
— О, чудесният ми план! — възкликна господин Мускардо. — Само да успея да накарам Пинг Чао да ни отведе в Пекин! Ще го накарам да се надява, че синът му е скрит там.
— А когато забележи, че сме го лъгали?
— Дотогава ще спечелим време. Кой знае какво може да стане след десет-петнадесет дни? Чух от бандитите, които ни придружаваха, че европейските войски се движели към Пекин, за да се опитат да спасят посолствата.
В това време вратата се отвори и влезе млада жена с почти бяла кожа, миловидни черти на лицето и гъста коса.
Като всички китайки от средно и по-високо положение, тя имаше съвсем малки крака, прибрани в не по-големи от една длан пантофи и носеше тежки сребърни обици и гривни на ръцете.
Обичаят да се обезформяват краката, за да им се попречи да пораснат, бе разпространен в Китай, макар че в крайморските градове, посещавани често от европейците, той бе позабравен.
Жените, още от млада възраст, пристягаха здрави бинтове, като спираха по този начин развитието на ходилата за сметка на глезените, които доста се обезформяваха.
Това пристягане им пречеше на движението и те често се клатушкаха като пияни.
Девойката, която влезе в колибата, носеше съдина, пълна с ориз, и тиква с няколко глътки оризова ракия.
— Коя сте вие? — попита господин Мускардо.
— Тъмничарка — отговори девойката.
— Не знаех, че жени могат да работят този занаят.
— Приех го, за да спася живота си.
— Беше християнка? — попита мисионерът.
— Да.
— А сега?
— Пак съм си такава — каза девойката съвсем тихо, като се огледа наоколо с безпокойство.
— И прие да станеш тъмничарка?
— Да, защото така пак мога да бъда полезна на едноверците си.
— По какъв начин? — попита господин Мускардо малко насмешливо.
— Като им преча да умрат от глад и …
— Продължавай — каза отец Георги, като видя, че тя се колебае. — Всички ние сме християни, а аз съм свещенослужител.