— …И като им помагам да избягат, когато това е възможно.
— Ето едно достойно за възхищение момиче — каза господин Мускардо. — Ако можеше да направиш нещо и за нас!
— Да, мисля вече за вас — отвърна китайката.
— Да ни помогнеш да избягаме! — възкликнаха Енрико и баща му.
— Тихо! Тук и стените имат уши. Засега не можем да направим нищо за вас, защото ви охраняват строго. Не се отчайвайте и чакайте моите известия. Аз ще говоря още днес с водача на „Кръстът на Пейхо“.
— Той тук ли е?
— Да, той е един от палачите.
— И за да спаси християните, ги убива — каза бившият стрелец.
— Лъжете се, господине — отвърна девойката. — Когато може да им помогне да избягат, без да го заподозрат, не се колебае. А когато е принуден да ги измъчва, се старае да им облекчи страданията.
— Има ли някаква надежда да ни помогнеш да избягаме? — попита господин Мускардо.
— Да, ще направя възможното, за да успеем.
— Или вашият водач … по-скоро да ни помъчат — каза бившият стрелец с мрачен глас.
Девойката не отговори и излезе с бавни стъпки, без да обърне глава назад.
Вече бяха изгубили надежда, че пак ще я видят, когато тя се появи отново привечер, носейки съдина с ориз, подправен с рибен сос, и друга тиква, напълнена със „сам шиу“.
— Най-после! — извика господин Мускардо, като се хвърли към нея.
— Тихо — каза тя, — следят ме.
— Кой?
— Засега само мандаринът, който ви доведе.
— Този ли окаяник? Само да ми падне! — извика бившият стрелец развълнуван. — Как ми се иска да го удуша!
— Бъди благоразумен, братко — каза отец Георги. — Да не провалим нашето спасение.
— Не се надявам вече на нищо! Остави ме да го убия!
— А синът ти?
Тези думи успокоиха веднага гнева, кипнал в гърдите на стария стрелец.
— Ако не беше Енрико, това куче не би излязло оттук! — извика той, като стисна юмруци и разтърси бясно кангуата.
— Ето го — каза девойката. — Бъдете спокойни и се пазете да не го разярите. Може би спасението ви няма да се забави.
Тъкмо тя излезе и влязоха мандаринът и Сум, придружени от двама бандити с извадени саби.
Господин Мускардо направи отчаяно усилие да не се нахвърли върху тях.
Мандаринът погледна мрачно към бившия стрелец и като кръстоса ръце на гърдите си, каза:
— Скоро ще узная къде се намира, ще го изтръгна от твоите приятели.
Господин Мускардо побледня и за миг се уплаши, че целият му план е рухнал като пясъчен замък, с който са си играли деца. В ума му мина подозрението, че мандаринът най-после е узнал къде се намира синът му. „Ако го е намерил, не ни остава нищо друго, освен да умрем“ — помисли си той. Същата мисъл смути и мисионера. Но стрелецът се съвзе.
— А! — възкликна той. — Ти знаеш къде е? Сигурен ли си? Съмнявам се.
— Още не зная — каза мандаринът. — След малко ще ми кажете.
— Всичко е наред — промърмори господин Мускардо, като се поуспокои и погледна към брат си.
Мандаринът обърна гръб на бившия стрелец и се спря пред клетката на отец Георги.
— Ти си избран да ми кажеш къде се намира синът ми. Той направи знак на бандитите, които го придружаваха, и те повдигнаха клетката.
Болезнен вик се изтръгна от гърдите на Енрико, бившия стрелец и Сенг.
— Къде ще го водиш? — извика бившият стрелец, като се приближи заплашително към мандарина.
— Където го очакват — отвърна Пинг Чао с ироничен тон.
Господин Мускардо, побеснял от яд, се хвърли срещу мандарина с наведена глава като бик, който се готви да смаже противника. Кангуата му служеше за нападателно оръжие.
Мандаринът с изумителна бързина избегна удара, като излезе извън колибата, а след него Сум затвори вратата.
Господин Мускардо, изтощен от вълнение, бе паднал на земята и ревеше глухо. Енрико викаше с отчаян глас:
— Върнете чичо ми! Убийци!
Клетката на мисионера бе заобиколена от десетина бандити с пушки.
Изпълненията на смъртните присъди бяха прекъснати, защото никакви стонове не се чуваха вече. Само дванадесетте нещастници, обречени на гладна смърт, продължаваха да стенат.
Тъй като бе вече нощ, под стряхата, която служеше за съдилище, бяха запалили няколко големи фенера с маслени книги, а на два високи кола горяха купища дърва.
Като влезе мисионерът, тримата представители на справедливостта станаха, за да го разгледат по-добре.
— Този ли е християнинът? — попита председателят, който за отличие на високата си длъжност си беше сложил очила без стъкла и шапка, украсена с копчето на мандарин от трета класа.
— Да — каза Пинг Чао.