Като видя тази парцалива банда, мандаринът, който беше навикнал да гледа удивителното снаряжение на императорския корпус в Пекин, направи презрителна гримаса.
— Ти още не си видял как се бият — отговори старецът, забелязал гримасата. — Веднъж само да се хвърлят, после не можеш да ги спреш. Менг ще им бъде играчка.
— Ще ги видим, като започнат — отговори мандаринът. — Но се съмнявам в това начинание.
— Сбогом и добър успех! Аз отивам да се погрея в селото на север.
Размени няколко думи с един китаец, който, изглежда, бе водачът на бандата, и после изчезна сред оризищата, последван от водачите на „Синята лилия“.
Китаецът — водач на бандата — се доближи до мандарина и му каза:
— Хората ми са на твое разположение, господине. Те са нетърпеливи и чакат заповед, за да ти покажат какво могат.
— Познаваш ли селото? — попита Пинг Чао.
— Вчера сутринта ходих да го видя — отговори водачът на разбойническата сбирщина.
— Укрепено ли е?
— Да, с двойна стена.
— Твоите хора ще могат ли да я преминат?
— Нищо не може да ги спре и после, когато запалят къщите, ще принудят защитниците на черквата да се предадат, ако не искат да се изпекат в огъня.
— Тогава води ме!
По знак на водача, бандата потегли в пълна тишина в две успоредни редици.
Вървяха вече половин час, прекосявайки блата и мочурища, когато първият топовен гърмеж, който чуха, предупреди мандарина, че нападението над северните села бе вече започнало.
Цели два часа още разбойниците напредваха сред оризищата, които се простираха на юг, и после водачът им заповяда да спрат.
— Близко сме вече, господине — каза той, като се обърна към мандарина. — Остави конете, които могат да издадат присъствието ни с цвилене.
— Искаш да изненадаш селото? — попита Пинг Чао.
— Ненадейното нападение е най-доброто. Мандаринът и неговият приятел слязоха от седлата и повериха конете си на един от бандитите.
— Селото се намира сред черничевите дървета — каза водачът. — Сега трябва да се постараем да приближим, без да бъдем забелязани от стражите.
Бандитите се разделиха на две групи.
ПЕт минути по-късно първата група стигна близо до първите къщи на селото.
— Всички спят — каза мандаринът, като не видя никаква светлина да прониква през рогозките на прозорците. — Най-после ще мога да си отмъстя!
— Не, някой бди — каза водачът, който стоеше до него. — Виждам сянка, която се движи по верандата на кулата.
— Дали е стражата?
— От онова издигнато място сигурно се виждат пламъците, които вече обгръщат северните села.
— Напред! — каза в този миг водачът на бандитите. — Останалите две редици вече са заобиколили селото откъм оризищата. Да продължим с пълзене, за да не ни забележи човекът от кулата и да даде тревогата преждевременно.
Няколко минути по-късно водачът и мандаринът стигнаха до първия зид, който опасваше цялото село. Другите два, по-здрави и по-високи, бяха около черквата, около кулата и къщата на мисионера и заедно образуваха един вид укрепен замък.
— Спрете тук и ме чакайте — каза водачът, обръщайки се към мандарина и манджуреца.
— Отиваш на разузнаване? — попита Пинг Чао.
— Нещо по-хубаво — отговори бандитът с жестока усмивка. — Тъй като всички от селото спят, ще се възползувам от техния сън, за да превзема площада.
Откъм тази страна имаше малка бамбукова ливада, която извеждаше до една врата. Бандитът я премина с бързината на стрела и опита да бутне вратата.
— Ще трябва брадва, за да се повали — промърмори той. Вмъкна сухите си пръсти в процепа, оставен между два пръта, и внезапно се изхвърли до малка бойница, която се отваряше на около три метра от земята. Да се вдигне оттам до горния край на зида, беше най-лесната работа за този пъргав разбойник.
Беше преминал оградата, когато видя една сянка да се движи съвсем близо.
Беше селянин, събуден преди малко от виковете на Сенг. Този нещастник, макар че не повярва, че боксерите са наблизо, за които, напротив, мислеше, че пътуват на север, все пак беше излязъл да наобиколи оградата.
Водачът на бандитите, като го видя да се приближава, се закри зад куп червени божури и размаха широкия нож, който носеше на пояса си.
Изглеждаше като тигър, който дебне, готов да се хвърли върху плячката си.
Когато човекът дойде съвсем близо, с един светкавичен скок той беше зад него. С една ръка му запуши устата, за да му попречи да вика, с другата заби ножа си в сърцето му с толкова голяма сила, че кръвта го опръска по лицето.
— Сега селото е наше — каза бандитът, като отдели поглед от жертвата си, която се гърчеше в предсмъртни мъки.
Дойде до вратата и повдигна напречните колове, които я затваряха.