Мандаринът Сум и бандитите влязоха съвсем тихо във вътрешността на селото, докато някои въоръжени с пушки, се катереха бързо по зида, за да стрелят оттам по-добре върху нещастните селяни.
Всичко това стана без ни най-малък шум и с толкова голяма бързина, че отец Георги не успя да забележи влизането на врага.
Бандата току-що беше направила няколко крачки напред, когато пронизителен шум процепи въздуха.
Други селяни, също събудени от Сенг, бяха забелязали нападателите и даваха тревога със силни викове.
Уви! Беше много късно да се отблъснат тези неприятели, на брой колкото цялото население и вече господари на зида.
Бандитите се хвърляха сред колибите, докато двете редици, които бяха заобиколили селото откъм оризищата, нахлуваха от всички страни.
Възползувайки се от този смут, боксерите, по-жестоки от тигри, нападаха къщите и започваха да избиват мъже, жени и деца, без ни най-малко да се смилят пред писъка и плача на нещастните.
Настъпи всеобщо клане.
Отец Георги присъствуваше на това страшно клане, без да може да помогне някому. Още не беше успял да стигне верандата на своята къща, където държеше на съхранение няколко добри пушки, и вече почти цялото население беше избито по уличките на селото.
Само младежът Сенг беше успял да избегне клането заедно с дванадесет други селяни и можа да се изкачи на втория зид, тъй като намери стълбата, която Енрико не беше свалил.
— Отче! — извика бедният младеж с насълзени очи. — Всички са убити!
— Смелост, сине — отговори отец Георги, като се задавяше в хълцане.
— Те идват вече и тука.
— Ще се помъчим да се задържим, докато дойде брат ми. Бързо на верандата и на кулата и да не жалите куршумите!
Тринадесетте китайци, които избегнаха клането като по чудо, последваха Енрико и отец Георги.
Бандитите се спряха пред зида, който бе много висок, за да го изкачат без стълба, и много здрав, за да го пробият.
Мандаринът беше побеснял поради тази неочаквана пречка, която му се струваше непреодолима.
— Попаднахме на камък — каза той на водача на бандитите.
— Ще го преминем — отговори водачът. — Нали видяхте как се изкачихме на първия зид.
— Заповядай тогава на твоите хора да преминат това укрепление.
— Ще го преминат, господине.
Разбойникът, който беше доста досетлив и който искаше да се покаже храбър в очите на мандарина, като забеляза една дълга греда, накара да я опрат на горния край на оградата и заповяда на няколко души да се изкачат по нея.
Десет души се хвърлиха към гредата и помагайки си с ръце и крака, стигнаха скоро зида.
Тъкмо щяха да се изправят отгоре, когато се чу силен залп откъм верандата на къщата на мисионера.
Енрико и тринадесетте китайци, които бяха видели неприятелите да се появяват, изпразниха пушките си, решени да не се оставят да бъдат избити като другите жители на селото.
Трима бандити, засегнати от този залп, се строполиха на земята, изпотрошавайки костите си, докато другите, които не очакваха да ги посрещнат по този начин, се спуснаха презглава от зида.
— Ето какво заслужават тези негодници! — извика младият италианец, пълнейки бързо карабината си.
Докато се приготвяха да дадат и втори урок на кръвожадните бандити, мисионерът намести на верандата голяма стенобойна машина, която да служи за артилерия.
Бандитите, настървени от първия неуспех, сигурни, че ще победят тази малка група защитници и насърчени от мандарина, който обещаваше кесия злато на всеки, успял да улови мисионера, се приготвиха за ново смело нападение. Те бяха убедени, че няма да може да се пробие зидът и затова отидоха да търсят нови греди, от които да направят подвижни мостове и стълби.
Като намериха достатъчно много, те се върнаха бързо до зида и ги опряха на различни места, за да разделят огъня на защитата.
Точно този миг чакаше и мисионерът.
Докато Енрико и Сенг насърчаваха другарите си и изпразваха пушките, отец Георги накара стенобойната да зареве.
Въздействието на този гърмеж беше ужасно. Бандитите, надупчени от куршумите, се хвърлиха един през друг към другарите си, като прорязваха въздуха с болезнен вой.
Върхът на зида бе веднага напуснат, въпреки бесните викове на мандарина.
— Това ли са ти непобедимите хора? — извика той презрително на водача. — Бягат още от първия гърмеж, като че не са хора, а зайци.
— Ще заповядам да запалят къщите и ще ги опуша като лисици в леговището им.
— Но мисионера го искам жив.
— Нищо няма да му стане — отговори водачът, като се усмихна дяволито. — Двадесет души веднага след мене!