— Съжалявам, Ли — промърмори той. — Но довечера и бездруго щяха да те убият.
Претърколи го по корем и пусна два куршума в тила му. После измъкна тежката връзка ключове от джоба на мъртвеца и се насочи към вратата на мазето. Дървените стъпала чезнеха в мрака. Щракна лампата и заслиза, опирайки длан на голата тухлена стена. Мазето представляваше дълъг и тесен правоъгълник. Кашоните бяха подредени до една от стените. До тях имаше мотокар и товарна количка.
Кашоните нямаха никакви надписи. Маркъс си помисли дали да не отвори един от тях, но после се отказа. Това можеше да почака. Съдържанието им със сигурност струваше пари. Знаеше, че дрогата на Рей Рей също е някъде тук, но не тръгна да я търси. Защото беше амбициозен младеж, а не глупак.
Придвижи се до дъното на склада и дръпна шперплата, боядисан в цвета на стената. Той се откачи лесно. В квартала непрекъснато се питаха как Корееца придвижва стоката си, без да използва повторно нито една от къщите наоколо. Отговорът се криеше в желязната врата зад шперплата — достатъчно широка, за да пропусне мотокара. Маркъс извади връзката ключове и намери този, който му трябваше. После блъсна вратата и щракна електрическия ключ. Пред очите му се разкри извит тунел, укрепен с тънък пласт цимент и мека пръст. Беше насочен навън, с многобройни разклонения към изоставените къщи. Само преди седмица Ли беше допуснал грешката да му го покаже.
Върна се при мотокара. Миг преди да включи двигателя, отгоре долетяха стъпки. Маркъс светкавично изключи осветлението и приклекна в мрака. Откъм стълбите блесна лъч на мощно фенерче, който пробяга по стените и тавана.
— Покажи се, синко — прозвуча мъжки глас. — Нищо лошо няма да ти сторя.
Гласът звучеше кухо, сякаш идваше от празен варел. Маркъс предпазливо надникна. Мъжът беше висок, бял, облечен в дълго кожено палто. В ръцете си държеше пушка, а лицето му беше частично скрито под черна маска. Маркъс прецени, че той не може да го види от мястото си на стълбите, но мнението му се промени в мига, в който мъжът вдигна пушката и натисна спусъка.
16
Студеният вятър над Уест Сайд покриваше улиците със ситен прах, който бързо се превърна в кал под шибащите струи на внезапно изсипалия се проливен дъжд. Хората търсеха укритие в безистени и под навесите на автобусните спирки. Включих чистачките, заобиколих Юнайтед Сентър и продължих напред.
Вече почти две години тази част от Уест Сайд беше моят район. В главата ми бавно изплуваха спомени. Ей там, отсреща, беше станало брутално сексуално нападение. На няколко крачки по-нататък бяха открили два трупа, а само две врати по-надолу беше избухнал умишлен пожар в опит да се прикрие изнасилване и убийство. Уест Сайд отдавна си беше спечелил славата на най-опасния район в Чикаго, но напоследък нещата започнаха да се променят.
Спрях на червения светофар при „Кити Корнър“ — жилищна сграда, в която цените на апартаментите започваха от триста хиляди. Сградата беше съвсем нова и полупразна, построена върху някогашното сметище на квартала. През 1998 г. наричахме това място просто „Парцела“. Мислите ми се върнаха към пролетта на същата година, когато открих труповете. Девет мъртви лица, девет торби полуразложена плът.
Колата зад мен изсвири и ме изтръгна от спомените. Светофарът светеше зелено. Тръснах глава и натиснах газта. Профучах по Уестърн Авеню, после поех по „Калифорния“ и „Кедзи“. Лъскавата фасада на новобогаташите постепенно бе започнала да се лющи и под нея надничаше някогашния мизерен живот. Чейндж бюрата се бореха за пространство с мексиканските ресторанти, които предлагаха „менудо“ в събота и неделя. Цели пилета се въртяха на грил в осветената витрина на „Харолдс Чикън“. Пред нея беше застанал мъж със стек „Кийстоун Лайт“ в ръце и унесено наблюдаваше въртящите се пилета. След известно време седна на близката пейка, отвори една бира и започна да си говори сам. Но всичко това беше само фон на истинския бизнес, който се вихреше в тази част на града: продажбата на дрога.
По ъглите висяха хлапаци с широки палта и торбести джинси, чиято работа беше да предлагат стока на хората в преминаващите коли, обяснявайки откъде да минат, за да стигнат до нея. Техните шефове, може би с година по-възрастни, стояха на групички в околните входове, следяха стоката, брояха пари и внимаваха някой да не навлезе в територията им. Подобна беше картината в продължение на почти трийсет пресечки — бизнес за десетки милиони долари годишно, които финансираха кариерата на немалко политици, а също така и полупразните жилищни сгради, издигащи се на километър от там в източна посока.