Такъв бе кръговратът на живота в Уест Сайд. Националното радио обичаше да говори за него, но от разстояние. Аз бях лишен от подобен лукс, затова измъкнах пистолета от кобура и го сложих на седалката до себе си. Шест пресечки по-нататък открих адреса, който търсех. Не знаех какво ме чака, но там със сигурност нямаше корейски магазин. Слязох от колата и се приближих към изписаната на ръка реклама:
ПАРКИНГ, ХУБАВА СТОКА,
ОТВОРЕНО СЕДЕМ ДНИ В СЕДМИЦАТА ДО МРЪКВАНЕ
Джей Ли, собственик
Минаваше шест следобед. Денят свършваше и магазинчето изглеждаше празно. На предните прозорци имаше железни решетки, а входът беше защитен със стоманена плъзгаща се врата. Зад нея вероятно имаше двойка добермани, които охраняваха имуществото на Джей Ли. Тръгнах по уличката, която обикаляше сградата. По всяка вероятност на Ли му липсваха не само пари, но и здрав разум, тъй като страничната врата представляваше обикновена рамка с телена мрежа. Надникнах през нея и видях реклама на ром бакарди, поставена над машина за лотарийни билети.
В дъното на уличката се виждаше наклоненото туловище на камион с надпис Транспортна компания „Силвър Лайн“. Отвъд него нямаше нищо, освен напукан асфалт и голи тухлени стени. Приближих се до камиона и вдигнах задната врата на каросерията, която не беше заключена. Вътре нямаше нищо.
Седнах на бордюра и извадих от джоба си листа, който ми беше дала Рита Алварес. На него беше изписано името на Ли, адресът и името транспортната компания „Силвър Лайн“. Това беше всичко, което успях да измъкна от репортерката, но то явно не беше достатъчно. Пъхнах бележката в джоба си и се върнах обратно, за да надникна още веднъж през витрината на магазина. Този път забелязах един крак, който се показваше зад тезгяха. Измъкнах пистолета и ударих едно рамо на вратата.
Мъжът, който вероятно беше самият Джей Ли, лежеше по корем с най-малко две дупки в тила. Клекнах и по навик потърсих пулс. Кожата му беше все още топла. Ли беше преминал в отвъдното съвсем скоро.
Магазинчето беше клаустрофобично тясно, особено пък с труп зад тезгяха. Вдясно от него се виждаше полуотворена врата, зад която светеше. Побутнах я с крак и пред очите ми се разкри дървено стълбище, водещо надолу. А после усетих, че не съм сам.
— Кво правиш, пич?
Непознатият се придвижваше като дим. Присъствието му едва-едва се усещаше на бледата светлина отвън. Пистолетът му беше голям, но той го държеше с лекота. Дулото притисна ухото ми, а пръстът му небрежно докосваше спусъка.
От улицата се появи още една сянка, с добре очертани мускули и бръсната глава. Приличаше на лъскав черен чук.
— Къде ти е значката? — попита мъжът с пистолета.
Все още не виждах лицето му, но ясно усетих смъртната заплаха в гласа му. От нейната реализация ме деляха не повече от двайсетина секунди.
— Нямам значка — отвърнах.
Стрелецът се премести крачка встрани и очите му се насочиха към мъртвеца на пода.
— Ти ли гръмна Корееца?
Поклатих глава.
— Можеш да провериш оръжието ми.
Стрелецът кимна на приятелчето си, което сръчно ме лиши от пистолета и резервния пълнител.
— Ти си ченге — констатира с равен глас стрелецът.
— Бях — отвърнах.
— Как ти е името?
— Кели. Майкъл Кели.
— Рей Рей — обади се другият и измъкна изпод тялото на Корееца плик с дрога. От големите, най-малко килограм.
Рей Рей го взе и го претегли с длан.
— Какво знаеш за този плик, Майкъл Кели?
— Нищо.
Очите на Рей Рей се извърнаха към открехнатата врата на мазето.
— Защо си тук?
— Това няма нищо общо с торбата дрога.
Рей Рей притисна дулото в слепоочието ми. Другият застана зад мен. Май наистина се готвеха да ми видят сметката. После Рей Рей посочи открехнатата врата и промърмори: