— В такъв случай си крещял в съня си. Защо?
— Не знам. Следващия път ще се събудя и ще се запитам защо.
— Мислиш, че е смешно ли?
— Не съвсем.
— Ако имаш желание да го споделиш, обади ми се.
— Защо?
— Защото аз знам къде живеят демоните, Майкъл. И може би ще успея да ти помогна.
— Лека нощ, Елън.
— Лека нощ.
22
Елън Бразил се насочи директно към „Лаборатории Си Ди Ей“. Когато пристигна, влезе направо в банята и пусна водата да тече върху ръцете си. Пръстите й бързо изтръпнаха от студа.
Взе една кърпа и ожесточено затърка лицето си. След известно време престана и погледна отражението си в огледалото. Беше вече на трийсет и осем. С годините белезите й бяха толкова избледнели, че понякога дори не се сещаше за тях. Кожата й започна да се разваля още на дванайсет. Цистичното акне надупчи лицето й. Постепенно тя се затвори в себе си. За разлика от нея сестра й беше истинска красавица. Всички го виждаха. Но Ана продължаваше да говори единствено за Елън. Колко била умна, какво бъдеще я чака.
И наистина стана така. Тя беше специалната. Интелигентна, прозорлива, макар и с дебел пласт грим. Погледна джиесема си на мраморната поставка. Нямаше съобщения, нямаше есемеси. Очите й се върнаха на образа й в огледалото, ръката й бавно докосна бузата. После на вратата се почука. Минаваше три след полунощ, но Елън не си правеше илюзии, че ще я оставят на спокойствие.
— Влез.
В огледалото до нея изплува гладко лице с шоколадов загар. Беше Джон Стодард, директор на „Лаборатории Си Ди Ей“ и колега учен. Стодард беше от Чикаго, от Уест Саид. Подобно на много други, той не притежаваше умствените способности на Елън, но беше приятен и любезен човек, който лесно печелеше благоразположението на околните. Тя дори се зарадва, когато го предложиха за шеф.
— Как е работата? — подхвърли Стодард.
Тя избърса лицето си за последен път и преметна кърпата да съхне.
— Добре, Джон. А ти как си?
— Часът е три след полунощ.
— Знам.
— Къде беше досега?
— В „Кук“.
Елън пъхна джиесема в джоба си и тръгна към главната лаборатория, следвана от Стодард.
— Спешното отделение на тази болница трябва да бъде незабавно затворено — добави тя.
— Няма как да си сигурна.
Тя седна зад бюрото и взе снопче разпечатки.
— Наистина ли предпочиташ да играем по този начин?
— Няма значение какво предпочитам аз. А ти не се вълнувай толкова, защото и бездруго ни местят в „Кук“. Засега временно.
— Кой ни мести?
Стодард седна срещу нея и подпря брадичката си с пръсти.
— Правителството, Елън. Настояват да погледнеш труповете. Долу те чака кола.
— Благодаря, но знам пътя.
— Ти си водещият учен в района — поклати глава Стодард.
— Засега.
— Ще ти лепнат някой, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Такава е системата.
— Защо не възложат проверката на Центъра за контрол на болестите?
— Защото нямат нашия опит и възможности.
— Какво препоръчват?
— Идентифицирали са седемнайсет потенциални случая. След изследването на първите кръвни проби допускат, че става въпрос за възможно умишлено заразяване. Обърни внимание на думата „възможно“. Вероятно имат предвид някой модифициран щам на антракса.
— Значи са свършили работата си наполовина — промърмори Елън и натисна няколко клавиша. На екрана се появи океан от данни.
Стодард се премести до нея и си сложи очилата за четене. Проучи екрана в продължение на минута-две, после вдигна очилата на челото си.
— Доколко си сигурна в това?
— Общо взето, симптомите се покриват с тези на антракса, но има и някои несъответствия — отвърна Елън и извади на екрана картата на Уест Сайд, осеяна с флагчета. — Подозираните огнища на заразата се намират около спирките на Синята линия. Но има два случая, които бяха открити на почти два километра от най-близката спирка на метрото.
— А ти си убедена, че спорите на антракса не могат да стигнат толкова далеч, така ли?
— Казвам само, че вероятността подобно нещо да се случи е минимална. А доколкото ни е известно, никой от тези хора не се е намирал близо до Синята линия в предполагаемия момент на заразяването.