— Е, и?
— Следователно, ако става въпрос за патоген, той се разпространява по някакъв друг начин. Най-вероятно чрез директен контакт.
— Антраксът не действа по този начин.
— Той не би трябвало да се проявява и през първите няколко часа на заразата, но по всичко личи, че това се случва. Практиката сочи, че патогенът действа по начина, по който е програмиран да действа, Джон.
Стодард се облегна назад и наклони глава.
— Нали не допускаш, че този кошмар ни дойде на главата от електрическите крушки от Форт Детрик? — попита той.
— След онова, на което попаднах днес, в никакъв случай. Става дума за синтетична химера, непозната досега.
— Прилича ли на нещо, което съхраняваме тук?
— Няма как да разбера, преди да изследвам ДНК.
— Но какво мислиш?
— Може би става въпрос за някой първи братовчед.
— Разликата е голяма, Елън.
— Мислиш ли?
— Да. Ти също. Какви са шансовете за ограничаване?
— Зависи от метода и лекотата на разпространението. Ще научим повече от новите трупове, които скоро ще пристигнат. Даваш ли си сметка, че всички пътници по Синята линия се изсипват на „О’Хеър“?
— Знам го — кимна Стодард. — Но какво мога да направя?
Елън не отговори, насочила вниманието си към богатия свят, който се разкриваше под микроскопа й.
— Не би трябвало да бъдем там — добави Стодард.
— Вече ти обясних къде сме заложили примамки. В случай на умишлено заразяване можем да се надяваме единствено на късмета, за да минимализираме загубите.
— Ваксина?
— Може би, стига да разполагаме с нещо сходно в базата данни. Но тя ще изисква известно време.
— Значи да очакваме още трупове, така ли?
— Да, Джон, така е. В Чикаго те ще бъдат най-много. Някой от Вътрешна сигурност да е споменал за карантина?
— О, те имат куп планове. Въпросът е кой ще има куража да дръпне шалтера.
— А нещо за хората, които вече са заразени?
— Какво всъщност искаш да знаеш?
— Ние не бива да сме част от това.
— И не сме.
Стодард извади от джоба си флашка и я постави на бюрото.
— Какво е това?
Директорът разкърши рамене и огледа помещението.
— Запис на снощната презентация на Вътрешна сигурност. Темата беше реакцията срещу разпространение на заразата в района на Уест Сайд. Онзи негодник на трибуната ни засипа с подробности.
— Защо ми е този запис?
— Защото знам, че Даниълсън те е въвлякъл в цялата работа, а сега се е измъкнал.
— Мислиш, че ние ще го отнесем, така ли?
Стодард побутна флашката с палеца си.
— Това е нещо като застраховка, Елън. В днешно време човек трябва да си пази гърба.
Тя поклати глава, но все пак прибра флашката в джоба си. Стодард стана и тръгна към вратата.
— Дано сме сбъркали — въздъхна той. — В шест сутринта ще ми се обадят от Вашингтон. Веднага след това ще се свържа с теб.
После Елън отново остана сама. Часовникът на компютъра показваше 4:12 ч. Тя поработи още известно време въпреки студените сълзи, които се стичаха по бузите й.
— Хей!
Моли Карълтън се беше появила без никакъв шум. Или може би беше тук от доста време. Елън бързо издърпа една салфетка от кутията на бюрото си.
— Извинявай, но денят беше дълъг.
— Нощта също. Добре ли си?
— Била съм и по-добре.
— Стодард?
— Грешката не е негова — поклати глава Елън.
Моли седна на току-що освободения от директора стол и го придърпа напред.
— Тогава какво има?
— Нищо. И всичко.
— Чу ли се с Ана?
Елън опипа джиесема в джоба на престилката си.
— Още не.
— Аз проверих болниците — обяви Моли.
— Благодаря. Аз също.
— Тя е добре. Вероятно е забравила да включи телефона си след кацането.
— Сигурно.
Елън усети лъжата, но нямаше сила да й се противопостави.
— Защо не се опиташ да поспиш?
— Трябва да сме в „Кук“ след един час — поклати глава Елън. — Заповед на правителството.
— Защо?
— Защото там са мъртъвците, Моли. А сега ми помогни да си събера нещата.
Елън започна да пълни с папки коженото си куфарче. Моли се поколеба за миг, после направи същото. В 5:00 ч. бяха в болницата. Половин час по-късно вече режеха труповете с надеждата да установят онова, което ги беше убило.