— Мислех, че днес ще бъдеш в съда — подхвърлих подчертано небрежно аз.
— Бях. И проведох един конферентен разговор.
— Искаш ли кафе?
— Трябва да поговорим.
— Какво има?
Рейчъл се огледа. Заведението беше полупразно, но тя въпреки това понижи глас.
— Късно снощи Министерството на вътрешната сигурност поиска съдебна заповед за поставяне на Националната гвардия под свой контрол в случай на епидемия в района на Уест Сайд в Чикаго. — Замълча за момент, после добави: — Днес сутринта искането беше оттеглено.
— А ти допускаш, че аз имам някаква информация?
— Вече знам за електрическите крушки. И за метрото. Вчера те извикаха по спешност и ти тръгна с предчувствието, че става нещо сериозно.
Двойна светкавица раздра навъсеното небе и хвърли алените си отблясъци по стените на заведението. Маги лежеше на плочите. Завряла нос между предните си лапи, тя се беше свила на кълбо и гледаше към нас.
— По-добре да я приберем — каза Рейчъл.
— След минутка — кимнах аз. — Чувала ли си за „Лаборатории Си Ди Ей“?
— Какво общо има това с искането на правителството?
— Чувала ли си? — настоях аз.
— Да, знам, че има такава фирма.
— Откъде знаеш?
— На разпит ли ме подлагаш, Майкъл?
— Важно е.
— Че кога не е било? — подхвърли с мрачна ирония тя, а аз изведнъж я видях с разкъсани дрехи и подуто лице, завързана в онзи изоставен небостъргач в Кабрини-Грийн и заковала поглед в насочената в гърдите й пушка. После видението изчезна, заменено от скърцащите отломки на нашата връзка и мрачното усещане, че не мога да направя нищо за нейното укрепване.
— Правителството е оттеглило искането си, Рейч. Което означава, че са успели да решат проблема, ако изобщо е имало такъв.
— Не е точно така.
— Какво означава това?
Тя събра длани, потърка палците си един в друг и тежко въздъхна.
— Преди пет години Джордж Буш издаде постановление за извънредни правомощия на ФБР над Националната гвардия в случай на заплаха за националната сигурност. Доколкото разбирам, днес сутринта на някой гений в Министерството на правосъдието изведнъж му е хрумнало, че могат да обявят мобилизация в Чикаго без съдействието на съда.
— А могат ли?
— Вероятно, въпреки някои пречки от конституционно естество.
Телефонът ми завибрира на масичката. Погледнах дисплея и предупредително вдигнах пръст.
— Трябва да отговоря на това обаждане.
Излязох пред заведението, погалих Маги и набрах номера. Моли Карълтън вдигна още на първото позвъняване.
— Къде си?
— Пия си кафето. Защо?
— Трябва веднага да дойдеш в лабораторията.
— Какво става?
— Нещата ескалират.
Първият гръмотевичен залп разцепи небето над главата ми. Кученцето потръпна под дланта ми. През стъклото видях, че Рейчъл си е поръчала чай и гледа към мен. Ръката й машинално отля мляко от каничката и започна да го разбърква.
— Къде е Елън? — попитах.
Мълчание.
— Моли?
— Тръгвай насам, преди да са дошли да те вземат.
— Кой? — попитах аз, но линията прекъсна. Затворих телефона миг преди Рейчъл да излезе навън.
— Трябва да тръгвам — обясних аз.
— Някое разследване?
— Едно от многото. Слушай, бих искал да довършим този разговор. Ще ти звънна по-късно.
— Значи той има някаква връзка с ангажиментите ти?
— Ще ти звънна по-късно. Може да хапнем някъде.
Тя отпи глътка чай и поклати глава.
— Тях няма да ги изиграеш, Майкъл.
— Кои тях?
— Просто няма да ти минат номерата.
— Рейч…
— Няма как да стане.
— Каня те на вечеря. Ще ти звънна по-късно.
Рейчъл почеса Маги зад ухото и ме заряза на тротоара. Първите капки дъжд затрополиха в мига, в който се прибрах у дома.
24
Във фоайето на Си Ди Ей чакаха трима мъже с тъмни костюми и слънчеви очила. Не изглеждаха особено дружелюбни и затова реших да използвам по-неотъпканата пътека, известна още като „товарен асансьор“. На практика разлика нямаше.
— Насам, мистър Кели.
На третия етаж чакаха други двама с тъмни костюми и слънчеви очила. Поведоха ме по вече познатите безлични коридори, покрай лабораторията, в която получих първите си познания за черната биология, и ме вкараха в друга заседателна зала.