Не се говори много на тоя съвет. По знак на царя кавханът обяви всичко, що се знаеше за връщането на ромейския василевс, за неговата закана към българите, а също и последните вести от Цариград, че Василий Втори, още неотдъхнал от продължителните си походи по Азия, бе започнал да събира от всички краища на широкото си царство безчислена войска. Събраните тук боляри и войводи изслушаха с мълчание кавхана: те всички като че ли очакваха да видят какво ще стане по-нататък. Навикнали бяха тия люде да очакват всичко от царя — и тия, които го обичаха и му вярваха, и тия, които вървяха след него със скрити свои мисли. Тъкмо това усети Самуил в покорното мълчание на тия мъже, но той не беше ги събрал, за да изпита тяхната вярност и покорство. И като се улови с двете си ръце за облегалата на високия престол, той попита оттам, без да става:
— Никой ли няма да каже що значат тия вести от Цариград? — Гласът му екна и замря в просторното помещение, което се издигаше и през два ката; чу се тук-там само шумна, продрана кашлица, може би от смущение, но и мнозина от велможите бяха простинали по пътищата в дебелите си кожуси през тия зимни дни. Царят не виждаше никого, не отправи поглед към никого и седя още един миг с отпуснати клепки. Сетне отеднаж се изправи и сложи ръце върху високата дръжка на меча си. — Не са и нужни думи — рече той и продължи: — След като надви арабите в Армения и Сирия, вторият Василий каза: сега българите! И събира той многобройна войска. Какви думи са нужни тук? Иде време и наближава, когато бог ще отреди кои да бъдат на тая българска земя: ние или те. Аз казвам, че трябва да бъдем ние, които сме и българи, а не те, чуждите, които искат да ни прегазят. И вярвам аз в божията справедливост. Не, Василий македонецо5, с българите не ще бъде тъй, както е било с Азия! Българите ще те спрат и ще те върнат. Това е моят отговор на чуждия цар…
Скочи отеднаж Радой Гавра някъде към последните редици на тия, които бяха събрани тук, чу се къс, сух звън на изпразнена ножница и мечът му блесна като светкавица над неговата упорито приведена глава.
— Води ни, царю! — извика някогашният рибар и разголи едрите си, все още здрави зъби.
Наскачаха и други от войводите, звъннаха и заблестяха мечовете им, след непродължително колебание станаха всички там прави, размахаха ръце, дълги болярски посохи, заклатиха високи кожени клобурци6 с червени, зелени, позлатени дъна.
— Води ни, царю! С тебе сме ние всички! До смърт! На бой!… — екнаха много гласове, оглушително кресливи или застрашително буботещи, или някак пресилени.
Викаха всички и се заканваха на ромейския василевс, дори и тримата велики войводи, които също бяха станали прави, размахваха десници. Дигнали бяха десници за поздрав и царският син, и царските аетьове, също и кавханът. Само царят стоеше неподвижен до престола си горе, както и племенникът му долу, при подножието на царския престол. Царят виждаше в една позната бъркотия брадатите лица на болярите и войводите, блясъците на изтеглените мечове, позлатеното желязно воинско облекло, нашарените болярски кожуси; далеко беше той там горе и очите му бяха вече доста стари. Иван-Владислав виждаше по-добре с младите си очи. Той виждаше воинското въодушевление на повечето от войводите, виждаше размаханите им мечове и пестници, чуваше виковете им, но забеляза също, и като че ли повече с подозрителния си ум, отколкото с очите си, че някои от тях и повечето от болярите бързо се озъртаха и бяха за един или два мига в някакво смущение, в някаква нерешителност и уплаха, преди да дигнат посоха си или стиснатия си пестник.
Димитри Полемарх и неговият зет княз Иван-Владислав излязоха заедно от царския дворец. Те минаха по-нататък край църквата, съградена от Климента, епископа Охридски, където беше и прославеното негово училище, спуснаха се бавно по стръмнината накъм езерото и се запътиха към недовършения още дворец, който цар Самуил градеше със свои средства за братовия си син, както му бе обещал при неговата женитба за щерката на Полемарх. Издигнати бяха и двата ката на двореца, сложен беше и покривът, но спряла бе всяка работа по него сега през зимата. Не се виждаше наоколо жива душа, разхвърлени бяха и изоставени само купища дървета, тухли, дялани камъни, мраморни стълпове и цели скали от разноцветен мрамор. Тук се спряха двамата мъже и Полемарх шареше навсякъде с очи, да види докъде бе стигнала голямата постройка.
5
Василий Втори е от македонската византийска династия, която произхожда от Одринската област, наричана тогава Македония.