— Чакаме една година… една пълна година и повече. — Тя се обърна живо към княза: — Ти така кажи на царя: какво добро можем да очакваме от чуждия цар?
Нели тя, най-сетне, тъкмо за това бе дошла в Обител — да хване княза и да го задържи по-близу до себе си?
Вън бе изгрял слънчев пролетен ден и те тръгнаха рано на път. Кочията на Ирина, която предния ден се бе клатушкала самотна по пътищата в снежната буря, сега изтропоти по каменната настилка на обителските улици като тържествена колесница: пред нея препускаше отделение от десетмина конници с двама тръбачи, до нея, от дясната страна, яздеше сам царският син, а на няколко разтега след нея бързаше друго едно отделение от петдесет души конници със знамето на княза. Предния ден Ирина Каматерос бе чакала дълго стражите при западната градска порта да благоволят да я пуснат в града, но сега те дигнаха за почест копията си пред същата нейна кола. Тръбачите свириха през целия град, трупаше се и много народ да гледа царския син и войниците му, двете жени в кочията. Тръбите свиреха и по пътя за Преспа, когато минаваше кочията край някое селище или близу до някоя крепостна кула. Князът водеше своята невеста при баща си и така бе решил — пътуването да бъде шумно, тържествено. Той и бързаше много, та стана нужда да се сменяват на два пъти конете на кочията.
В Преспа пътниците пристигнаха далеко преди да се стъмни и Радомир веднага отиде при баща си, втурна се в стаята му, сякаш както се бе затичал още от Обител. С такива, прибързани думи той и започна:
— Татко… Няма да чакам повече! Искам да се оженя за Ирина. Мина толкова време. Добро за нас ние не можем да очакваме от маджарския крал. Той мисли за себе си, а не за нас.
— Както и ти мислиш сега само за себе си — каза царят с равен, дори презрителен глас и без да става от мястото си.
— Роди ни се дете… Ирина… — започна отново князът буен и упорит, но царят рязко протегна ръка, да млъкне, и стана, приближи се към него.
Радомир зачака думите му със затаен дъх, но царят каза не това, което очакваше той, и със същия равен студен глас:
— Василий е в Одрин. Това вече знаех, и снощи ми съобщиха, че на границата ни горе е и маджарският крал. — Князът не можа да прикрие радостното си нетърпение, та царят викна гневно в лицето му: — Ти мислиш, че маджаринът показва враждата си към нас, за да улесни твоята нова женитба ли!… Княже, царството ни не е било никога досега в такава голяма опасност!
Той млъкна, но продължаваше да гледа сина си, който бързо се укроти под гневния му поглед. И князът продума с угаснал глас:
— Аз не знаех… Може би сам бог ме е довел при тебе, царю и татко мой, в тоя час. Аз ще бъда винаги с тебе… Но Ирина ми е вече като истинска жена и… Ние с нея те молим, татко… Няма и защо да се чака повече.
Царят се обърна с гръб към него и се отдалечи към отсрещния край на стаята, за да прикрие промяната по лицето си; дойде му изеднаж да се усмихне сега, сред най-големите си грижи, на молбите на това голямо дете, толкова простодушно и храбро. Той се обърна пак към него и оттам, от другия край на стаята, рече:
— Сега и аз не виждам пречки за женитбата ти с Ирина Каматерос. И вярвам, че ще бъдеш добре с нея. Тия дни ще се венчаете, но, то се знае, без шум и тържества. Нетърпеливи бяхте и двамата и дано да е от голяма обич. Но какво са желанията и стремежите на всекиго от нас поотделно пред общата мисъл? Все пак такъв е човекът, че би било по-добре, ако можех да вложа в мисълта за царството и щенията на всекиго от нас; такъв е човекът, че чрез неговите лични щения и притезания мисълта за царството по-лесно би стигнала до ума му.
Младият княз насреща бърчеше гладкото си чело, напрягаше се да проумее думите на баща си. Най-сетне той отговори и Самуил се зарадва, че отговорът на неговия син не беше далеко от мислите, които току-що бе изрекъл:
— Ти казваш, царю, че трябва всички да бъдат за царството, но трябва и царството да бъде за всички.
— Да, сине мой; добри мисли буди в ума ти твоето добро сърце. Но ето ние се борим сега да спасим царството си от врагове, да го запазим и то иска от нас много повече, отколкото може да ни даде. И тъкмо сега започват нашите най-тежки изпитания. Василий пред нас, маджаринът зад гърба ни. Ние трябва да бъдем по-силни и от двамата. Аз имам и една надежда, че маджарският крал не ще иска да руши царството, в което някога ще царува неговият внук. Такова и послание ще му изпратя и дано го спра на границата.
VI
Вторият Василий тръгна за България но стария път от Адрианопол през Плъвдив към Средец. Той и сега искаше да разсече България на две половини. В Плъвдив Василий остави патриция Теодоракан с десет тагми7 войска, а протоспатария8 Никифор Ксифий изпрати през Маторие гори за Горна Мизия с тридесет тагми войска. Той самият продължи пътя си към Средец с над осем мерии9.