— Хайде! Какво чакате…
Тълпата се втурна към портата развеселена и услужлива.
Добромир Постой застана пред василевса на поляната пред източната порта на Верея, поклони се доземи и не се изправи, докато не чу гласа на ромейския цар, който рече:
— Ти си благоразумен мъж, войводо Добромире. — Войводата се изправи сега пък по-бързо, отколкото беше прилично, не можеше да прикрие радостта си, че василевсът го назова с името му. В смущението си той едва се сети да предаде на чуждия цар оръжието си, както предаваше и града, та посегна със смешна прибързаност към своя войводски меч. Вторият Василий протегна ръка да го спре и продължи: — Запази оръжието си, а за твоето благоразумие прогласявам те за мой антипат11. И тъй, антипате, мини при людете ми.
В още по-голямото си смущение Добромир Постой забрави да се поклони тоя път и припна послушно да се присъедини към приближените на василевса, които го посрещнаха с весела, но присмехулна врява.
Войската на Василия продължи нататък още на другия ден. Минаха пред разтворените порти на Верея ромейските полкове, после и дългите редици на бойните и стенобитни уреди с оглушително скърцане. Тук Василий остави само две хиляда свои войници и се отправи към Колидрон, втората твърдина по пътя му за Елада. Поведе той със себе си и новия свой антипат Добромир Постой.
Заповедник на Колидрон беше хилядникът Димитри Тихона, човек дребен и сух, с хитри очи, Той бе станал хилядник още много млад, но не беше отишъл по-нататък във воинското си поприще. Участвувал бе в много от походите на Самуила, изпълняваше добре службата си, но царят като че ли не го забелязваше между многото свои челници. Спомни си за него, когато стана нужда да назначи заповедник за Колидрон, тая неголяма твърдина между Верея и Сервия; царят бе го държал в паметта си, но и там някъде по-настрана.
Вторият Василий се спря и пред вратите на Колидрон, ала тук той не прати ни тръбачи, ни глашатай, прати Добромира да почука на градските врати. Пак по волята на василевса наблизу нямаше ни един ромейски войник, та да могат двамата български заповедници да се срещнат като свои и без някой да им попречи. Още като тръгна от Солун, Василий знаеше добре с какви люде ще се срещне. Както и бе предвидял василевсът, Добромир почука и влезе в Колидрон. Вратата на твърдината се затвори след него, но зад нея го чакаше Тихона.
— Аз дадох Верея на василевса — рече Добромир с някаква гордост — и сега съм между най-близките му люде. Ето праща ме при тебе като свой пълномощник.
— Ти даде, а какво получи? — попита Тихона.
— Нели ти казвам… Направи ме василевсът антипат и съм близу до него.
— Днес си близу, а утре може да си далеч. Получи ли ти пенези, или земя, или войска да водиш?
— И то ще бъде.
— Ще бъде… Като си изпуснал едно, трябва две да уловиш. А царя? Ти нели си и негов роднина?
— Царя… Като гори къщата, бягай вън! Няма тук ни роднини, ни… Не виждаш ли каква сила води василевсът? Свършено е с нашето царство. По-умният ще си намери по-добро място. И какво ще правиш ти с твоите сто войника срещу сто хиляди?
— Аз, виждаш ли, войводо, тъй… и вълкът сит, и агнето цяло. От едната страна Самуил, от другата Василий, а пък аз — между тях ще мина. Ти се върни при Василия и му кажи да ме пусне с людете ми да се върна при царя, а пък аз ще му оставя отворени вратите на Колидрон. Иначе — придръпна се Тихона юнашки, — иначе кръв ще се пролива. Аз имам двеста души войска и стените на Колидрон са яки.
Върна се Добромир при василевса и му предаде дума по дума отговора на Димитрия Тихона. Василевсът се загледа в него с големите си очи и като че ли с голяма загриженост, после, какъвто беше нравът му, току избухна в гръмогласен смях и цялото му широко, набито тяло се друсаше от петите чак.
— Хи… хи-хи… хи-хи-хи — захихика срещу него и Добромир Постой, но василевсът се смееше от сърце, та зарази и българите със смеха си.
— А!… — удари той Добромира по корема с опакото на ръката си и продължи, задавяйки се от смях: — Тъй, а? Кръв ще… пролива. А ти не го ли научи как стават тия работи…
— Аз, казва, между двамата царе… Хи-хитрец!
Василий отеднаж престана да се смее и обърса с върха на пръстите сълзите от очите си. Престана да се смее и Добромир. Василевсът присви сърдито дебелите си черни вежди:
— Е, добре, но аз жаля не неговата кръв, а ромейската кръв е скъпа за мене и не искам да се пролива без нужда. Ще го оставя да се измъкне. Върни се и кажи му да се пръждоса при своя комитойул, докато съм по-далеко от Колидрон.