— Уха! — провикна се Радомир разгорещен. — Щях да ги държа там поне една година.
Царската снаха започна и сама да се намесва в разговорите за царството, когато ставаха пред нея. Тя привличаше и мъжа си в тия разговори, но още повече се опитваше да възразява на Владислава, да разкрива грешките му, да оспорва едва ли не всяка негова дума. Царят все по-често се заслушваше в нейните думи. Владислав се отбраняваше ловко и упорито, прикрит зад една привидна сдържаност или зад една уж доброжелателска шеговитост, която беше насочена и към нея, и към мъжа й.
— Трябва чичо да те прогласи за войвода — подхвърли й еднаж Владислав, а Ирина не закъсня с отговора си.
— Ей го моя войвода — посочи тя Радомира с нежната си, но иначе широка и силна брадичка. Сетне продължи с поглед към царя: — Вие говорите пред мене и човек пожелава също да каже две думи. Аз говоря като жена, вие пък не ми се смейте. Жените във всичко са до вас, но вие не ги забелязвате.
На царската трапеза често имаше гости, но Ирина Радомирова започна да кани още повече, като избираше гостите си между най-знатните боляри и воински заповедници, които бяха по това време в Обител или в околностите на тоя град. Тя не можеше да кани тия мъже направо, но караше мъжа си и с това зяздравяваше връзките му с тях. Мнозина обичаха искрено добродушния и храбър великан, но Ирина искаше Радомир да бъде техен вожд, както беше и утрешен цар по рождение. В същото време тя и сред тия люде се трудеше усърдно да отстранява Владислава, да го унижава, да му се противи и да разкрива все повече истинския му образ. Владислав от своя страна нищо не отминаваше, нищо не й прощаваше.
На една вечеря Владислав разгорещено убеждавате царя и гостите му, че най-голямото, единственото зло за българското царство е Василий Втори.
— Ти иди в Цариград и го убий — рече с блеснали очи Ирина. — Не ще ти бъде трудно. Нужно е само да се решиш и сам да умреш.
Владислав рязко се обърна към нея и като помълча, сякаш да приеме предизвикателството й или да покаже незачитането си към женската й немощ, изеднаж рече:
— Ако царят ми повели, аз ще отида да убия Василия.
— Не е нужно, не е нужно — рече Самуил и като че ли с еднаква строгост към двамата. Той продължи: — Вторият Василий е зъл наш враг, но когато един цар умре, идва друг. Пък ще срещнем ние някога Василий по бойните полета, няма защо да го търсим чак в Цариград.
Заговори се друг път за лов на мечки. Ирина пак издебна Владислава:
— Ти недей там… с мечки. Някоя може изеднаж да те лапне. Или гледай да си по-близу до бачо си Радомира.
Тоя път Ароновият син не отговори нищо, но след няколко дни отиде сам на лов за мечки низ горите по Пелистера; придружаваха го само двама от царските ловци и двама песяци12 с кучетата. Беше късна есен, но мечките още не бяха заспали за през зимата. И шумата бе окапала, та се виждаше по-надалеко през гората. Той се върна още на втория ден и докара с кола две убити мечки. По негова повеля царските ловци ги хвърлиха във вътрешния двор на палата. Едната беше стара и много едра, а другата — много по-малка, види се, тазгодишно мече, което ходило все още с майка си. Дигна се голям шум и врява, яростен кучешки лай и вой, та излязоха всички в двореца по врати и прозорци да гледат горските зверове. Владислав нареди да одерат мечките, месото им да занесат в дворцовите готварници, а кожите им — в една кожарска работилница.
Князът не говори много за щастливия си лов, пък и много не го разпитваха, а Ирина и нищо не продума. Той все така скромно помоли царя да му позволи да покани неколцина свои приятели на вечеря и само това добави:
— Младата мечка е хубава за ядене. Затлъстяла е сега, пред зимния си сън.
За вечерята Владислав покани не най-добрите си приятели, доколкото ги имаше, но повече ония, пред които Ирина Радомирова каза, че някоя мечка може да го лапне поради не много едрия му ръст. На трапезата бяха наслагани гозби от младо мечо месо. Говори се пак за мечки и Владислав разказа как бе убил двата звяра. Когато Ирина и другите жени станаха да преминат в женското отделение, слуги донесоха и сложиха пред нозете й кожите на двете мечки, изработени набързо, но изкусно за постилки на пода. Владислав се поклони отдалеко и рече:
— Повели, светла княгиньо, приеми ги. Не можаха да ме налапат мечките, макар да бяха две.
Ирина се усмихна, попримига с очи, а наоколо всички се умълчаха да чуят отговора й. Тя се поклони по ромейски:
— Благодарна съм ти за дара, светли княже. Ще тойлят те нозете ми през зимата. Ние всички тук чухме и разказа ти как си убил двете страшни мечки. И сме удивени от твоята смелост, само че… Само че за разказите на ловците винаги са нужни свидетели. Ловците обичат да си правят шеги, колкото и да са изкусни и смели.