Зашумяха всички гости, чу се и смях. Засмя се весело и Владислав, за да прикрие по-добре гнева си към присмехулницата.
Рано на другата пролет Василий Втори пак дигна голяма войска срещу България. И веднага щом премина кръстойътя между Дългата стена й град Цурул13, където се разклоняват пътищата за Одрин и Плъвдив, за Мосинопол и Солун, и се насочи по пътя за Одрин, цар Самуил също се дигна от Обител с цялата си войска и се премести в Скопйе и околностите му. Самуил тоя път изпрати повече люде да следят още по-зорко движенията на ромейската войска; Василий бе ударил един път на север, един път на юг и сега царят го очакваше да се насочи право към сърцето на България. Това очакваше Самуил, но не се учуди, когато Василий за доста късо време мина през Плъвдив, мина и край Средец и през един от западните проходи на Маторие гори навлезе в западната част на Горна Мизия. Той се спря чак при Бъдин и го обсади; по тия западни български места ромейска войска не беше стъпвала още от времето преди Аспаруха. Бъдин беше голям град и яка крепост на Дунава, седалище и на епископ, но ясно беше, че не можеше да бъде единствена цел на василевса, при все че премина той нататък с цялата си войска. С тоя свой поход вторият Василий посягаше надалеко, за да обхване България по-нашироко.
Василевсът се спря при Бъдин с една част от войската си, а по-голямата й част остави на прехрана в западна Горна Мизия и най-вече около проходите през тая част на Маторие гори, които хвана здраво, за да се пази от Самуила. Той се надяваше, че не ще се бави много по тия места, но се задържа при Бъдин много по-дълго, отколкото бе мислил.
Обсадата на тоя град се извърши, както и всички други обсади на ромейската войска — с жива сила, с обсадни и защитни уреди. Като преспаха спокойно цяла една нощ след обсаждането, рано на другия ден, както винаги, ромеите предприеха общо нападение срещу българския град. Те забелязаха още в самото начало на нападението, че на много места по стените и кулите на обсадения град, току зад високите зъбери, се надигаха гъсти пушъци, полъхваше оттам някаква остра миризма. И когато първите ромеи се покатериха по стълбите, струпаха се по площадките на прилепилите се до стените обсадни кули и се готвеха да стъпят върху самите стени, изеднаж българите започнаха да плискат върху тях, сред синкави пушъци и бяла пара, гъсти струи нагорещена, кипнала смола.
Надигнаха се нечовешки викове и сТойове от непоносими болки и ужас, по площадките на обсадните кули настина голяма бъркотия, също и по изправените на стените стълби, изпопадаха мнозина от ромейските войници по тях, а някои и сами се хвърляха долу, обезумели от болки и страх. Черната и гъста нагорещена смола беше като течен огън, който се залепваше по тях и бързо разяждаше облеклото им, месата им, прегаряше ръцете им, лицата, очите, стичаше се по железните им доспехи, капеше по нозете им. В уплахата си някои я бръскаха от себе си с голи ръце, тя се размазваше още по-нашироко, впиваше се като жива в голата кожа на ръцете и бързо я прояждаше. А българите не преставаха да притичват до почернелите медни котли и да плискат срещу нападателите горещата смола на гъсти, провлечени струи.
Най-сетне ромейските обсадни кули се отдръпнаха надалеко от крепостните стени, издърпани бяха и стълбите, отстраниха се и всички други ромейски войници, които се бяха втурнали да превземат града. Засегнатите от смолата бяха много и продължаваха да викат, да стенат и охкат, молеха се за помощ, тичаха ту на една, ту на друга страна, хвърляха се и се търкаляха по земята, във вирове и вади, тичаха към реката. Никой с нищо не можеше да им помогне. Смути се и се разбърка за дълго цялата ромейска войска край Бъдин.
Василевсът нареди всички изгорени от смола войници да се съберат в отделен стан и по-далеко от обсадения град. Мнозина от засегнатите бяха измрели и продължаваха да умират в големи мъки, страшно беше да се гледат и по-малко засегнатите с черните петна от смола по тях, които с нищо не можеха да се изчистят, с отворените кървящи рани и бели мехури, от които течеше жълтеникава лигавина. На тяхно място бързо бяха докарани други и още по-многобройни дружини, но Василий не се решаваше да предприеме ново нападение срещу Бъдин. Войниците му не скриваха големия си страх от течния, черен и лепкав огън на българите, а и сам василевсът се боеше от многобройни и безполезни жертви. Боеше се той също да не би страхът от черния български огън да проникне и се разнесе като зараза по цялата негова войска. А нито василевсът, нито някой от челниците му можеше да измисли спасително средство и защита срещу тоя пъклен огън. Пръв спомена Василий, а след него и всички негови заповедници, да се изработят особени щитове, обковани добре с желязо и дори целите от желязо и мед, големи по размер, та да може войникът цял да се скрие и запази, но и сам василевсът и людете му се питаха: как ще се изкачват войниците и как ще стъпват на вражеската крепостна стена с такива огромни и тежки щитове в ръцете им?