Никой от войводите не се възпротиви на царя; които му бяха от сърце предани, одобриха решението му и дори се съживиха, зарадваха се, че се започваше такова смело дело; които пък таеха в ума си противни мисли, не се решиха да ги изрекат или се опитваха да се прикрият зад някаква своя прекалена загриженост за царството. Както почти винаги пръв след царя и след кавхана му заговори Димитри Полемарх.
— Добре те е насочило, царю наш, твоето храбро сърце — започна той. — Василий ще се уплаши за своите градове и ще побърза да ги спасява, та ще остави нашите. Аз само за това се тревожа: дали ще имаме време да изпълним както трябва твоето смело решение. Одрин е много далеко, а ние не можем да знаем накъде ще се насочи Василий, за да се спасява от нас. Ще може ли войската ни навреме да стигне до Одрин и навреме да се върне, ако стане нужда?…
Така говори сладкедумният Полемарх и още много подобни неща каза с приятния си глас, но не можа да посочи друг, по-добър изход, а само засили колебанието и страха сред по-нерешителните от войводите, още повече сред тия, които вече не вярваха на царя. Мълчанието на тия люде беше отговорът им. Мълчанието, наведените им очи, нажалените им лица. Но се чуха и други отговори.
— Какъвто и да е краят на тоя поход — рече Ивац от мястото си, привел едва едрата си глава, — по-добре ще бъде да вършим нещо, отколкото да стоим със скръстени ръце и да се разкапваме…
Изправи се близу до него Кракра, пернишкият велик войвода, бърз и решителен:
— Ние ще вървим след тебе, царю, където и да ни поведеш. Твоята воля и всяко твое решение е повеля за нас. Ти умно си решил и тоя път. Василий ще тича презглава да спасява Одрин.
Военният съвет одобри и потвърди решението на царя, макар повече с мълчание. Отделени бяха двайсет хиляди по-добри войници. За свой заместник в Скопйе царят остави Радомира, с него беше и великият войвода Ивац. Докато се готвеше войската за похода, в Скопйе неочаквано пристигна великият войвода Никулица, който бе успял да избяга от ромейско пленство. Царят му се зарадва много и го остави да бъде с Ивац. Ще следите — каза царят на първите си войводи, ще следите Василия. Кога ще тръгне и накъде ще тръгне. И ще наредите аз да узная, ако може някак в същия час. В това ще бъде цялата ни сполука в тоя поход: да узнаем навреме накъде ще тръгне Василий, та навреме да знаем накъде да се обърнем и ние. В Скопйе царят остави и Рун.
Самуил тръгна с големия си полк за Одрин в първия понеделник на месец Чръвен14.
Като знаеше, че Василий имаше свои очи и уши в Скопйе, той тръгна открито, с тръби и знамена, и не се скриваше накъде се бе запътила тая многобройна войска. Нели тъкмо това беше целта на тоя поход — да накара василевса да се върне в своята земя. От Скопйе царят се отправи по пътя за Струмица, сетне мина по долината на Струмешница, мина през теснината между Беласица и Огражден и излезе в долината на Струма, а оттук, по течението на тая река, мина през Рупелския проход и навлезе в ромейска земя, по посока към Сер, където преди повече от двайсет и пет години загина неговият брат Мойсей. Оттук и чак до Одрин той трябваше да се движи само през ромейски земи и походът му ставаше по-труден.
Царят знаеше, пък и току-що завърналият се Никулица потвърди това, че по тия места, през които трябваше да мине и през които бе минал вече Никулица, имаше малко ромейска войска, колкото за стража, и най-вече по големите твърдини и градове. Самуил мина далеко от Солун, зави също и северно от Сер, макар да се отби по тоя начин от главния път и да навлезе в гористи, мъчно проходими планински места. Той и по-нататък трябваше да изостави главния път между Солун и Цариград, който минаваше по-близу до морето, и да търси по-къси пътища за Одрин.
Ромеите бяха изненадани от тая голяма българска войска на тяхна земя, но нямаха сили да я спрат и прогонят. Все пак върху нея веднага се нахвърлиха малки отделения ромеи и я преследваха по целия й път. Върху нея внезапно връхлитаха ромейски конници, нанасяха й удари, доколкото им беше възможно, и бързо се оттегляха, преследвани пък те после от българските конници; ромейска пехота често устройваше засади на българите, обсипваше ги със стрели, сулици и камъни и бързо се разбягваше. Тия бързи и внезапни нападения на ромеите ставаха най-често нощно време, когато българите закъсняваха по пътищата или когато се настаняваха за нощна почивка.