И не беше само това, което правеше далечния поход на Самуиловия полк все по-труден. За да може полкът да се движи по-бързо, Самуил не поведе нито обсадни уреди, нито пък голям обоз. Пътят минаваше през плодородни места, през земите на струмците и смоляните, които бяха също български славани, и царят се надяваше, че не ще бъде много трудно с прехраната на войската му. Ала торбите на войниците скоро се изпразниха, свършваше се и храната, която носеха с обоза. Полкът заобикаляше отдалеко по-големите селища, а людете от селата, през които минаваше, се разбягваха от страх пред такава голяма войска. Жетвата по тия места бе минала и по нивите лежаха снопи, войниците попадаха и на изоставени гумна — започнала бе и вършитбата, но многолюдният полк не можеше да се снабдява с хляб от нивите или от недоовършаните снопи. Царят бе забранил да се взема насила от селяните, да се разравят житните им ями, да се разбиват кошове и житници, но и те бяха повечето празни по това време; което пък можеше да се вземе от господарските хранилища и житници, то също не достигаше. Стадата също биваха прогонвани далеко от пътищата, по които минаваше войската. Малки конни отделения се отбиваха от двете страни на пътя да търсят храна, товареха на коне, каквото успяваха да намират, подкарваха по някоя овца или свиня, или друг някакъв добитък и тичаха да догонят полка, но колко ли беше то за двайсет хиляди гладни войнишки гърла? Самуил не искаше да се спира никъде за по-дълго време, за да се издири и набави повече храна, и войниците му гладуваха.
Страдаше полкът премного и от жажда в тия най-горещи, сушави дни. Откакто бе тръгнал и много време преди това, не беше капнала ни капка дъжд, не беше се спирал облак да хвърли поне сянка по твърдата, напукана земя. Едва на няколко пъти се показваха откъм морето на юг бели, блеснали на слънцето облачета и пак изчезваха в далечината. Изворите бяха пресъхнали, по тревистите долчинки из горите беше останал само влажен пясък, над който се люлееха дребни жълти оси, жадни и зли, а някъде пътят правеше безкрайни завои през широки, безплодни равнини, по които изгорели от слънцето треви и трънаци се сменяваха с бели, напечени, нажежени сякаш до бяло пясъци. Войниците намираха само по реките по някоя тойла струя вода, но по-големите, още непресъхнали реки бяха далеко една от друга, та прежаднелнте пътници, минали вече отдавна през едната, бързаха да стигнат до другата с пресъхнали гърла, с напукани устни.
Полкът мина край Драма, прегази по-нататък премалялата Места, но заобиколи по-надалеко Мосинопол, който беше яка ромейска крепост. Като вървя още цял един ден право на изток от Мосннопол, зави не на юг, по главния път, а на северозапад, през гористи хълмища и хребети. Главният път обикаляше нашироко тия планински места и беше много по-дълъг — стигаше чак близу до устието на Хебър15 и после се връщаше нагоре по течението на тая река, за да стигне до Одрин. Царят избра по-късия път, но с това започнаха и най-големите трудности на тоя далечен поход.
Така се бе разпоредил царят, че начело на полка, почти веднага след предната стража и след първите няколко малки отделения, яздеше той със знамето си и с неколцина от най-близките си помощници; като бе повел войниците си на такъв дълъг и опасен път, искаше той лично да ги води. И пак с такава цел — да не се чувствуват войниците сами, някъде по средата на полка той остави Ивана-Владислав, а към края — двамата си зетьове, сръбския княз Иван-Владимир и княз Ашот Таронит. Сина си Гаврила-Радомира той остави в Скопйе, да не би царството да остане без върховен вожд и царски наследник, а другите свои първи роднини поведе на тоя опасен и мъчителен поход.
През целия път дотук Владислав не слизаше от коня си, освен когато полкът се спираше на почивка. От високото седло на своя кон той следеше с орлови очи едва ли не всеки войник и челник. Той не жалеше никого сега, когато трябваше да се върви, да се върви, не жалеше и себе си. От продължителната езда нозете му се бяха протрили, течеше кръв от тях и той често ги мокреше с моч, за да прегаря наранената кожа по-бързо. Князът не се криеше от войниците, когато мокреше протритите си нозе, и те не му се присмиваха дори скришом, а още повече се удивяваха от него, още повече му се бояха.