Полкът на Владислава вървеше с най-твърда стъпка по дългия път. В тоя голям полк нямаше безредие, нямаше изостанали или отклонили се войници. Нямаше шумна врява в тоя полк, ни провиквания, ни песни, всички вървяха дружно и всеки на мястото си. Такъв ред се пазеше и когато полкът се спираше на почивка и за пренощуване, войниците на княза първи разпъваха шатрите си, първи сядаха да се хранят. Князът стоеше над целия си полк с бича в ръка.
Не можеше да остане неизвестна за царя преголямата строгост на Владислава. Повика го той еднаж в шатъра си, докато всички князе и войводи чакаха вън за вечеря. Царят му рече:
— Говори се със страх за тебе в цялата войска. Биеш войниците прекомерно, мъчиш ги. Не мислиш ли, че ще те изоставят още при първото по-голямо изпитание? Със страх не можеш да задържиш дълго човека. По-големият страх лесно може да изгони от сърцето му по-малкия страх. Ако се уплаши войникът от врага, страхът от тебе няма да го задържи в боя. Така е и за цялата войнишка служба и тегоба.
Владислав отговори както винаги с голяма почтителност, но с противоречиви думи:
— Царю, аз давам и допущам на войника всичко, що му се дължи и е негово право, но искам и търся от него всичко, що дължи той на челника си и на своя цар. Моите войници са винаги сити, но аз не им давам да вървят по пътя като стадо свини. Това е всичко, а ти погледни моя полк и ще го видиш какъв е между другите полкове. Моят не е най-лошият, а може би е най-добрият.
— Най-добрият полк се познава в боя. Ти гледай да привържеш войниците към себе си, а не да ги държиш в страх и трепет.
— Да ги привържа ли, чичо! Вонещият селяк никога няма да се привърже към болярина. Ти оставяш, царю, всеки въшльо да плещи пред тебе и така е може би по-добре, но аз едвам се въздържам да не излезна и пред очите ти да го стъпча с коня си.
— Когато ми говори, аз знам и какво мисли, какво го боли. И като му показвам човешко съчувствие, той няма да ме изостави никога. Ние всички се раждаме голи на тоя свят, както е казано, и болката за всички е болка. Задържай ръката си, дори когато искаш да удариш и коня си под тебе, а още повече човека. Така искам ла водя аз людете си, за да стигна, където съм тръгнал. Няма по-здрава връзка от човешката привързаност, когато е за човека и за неговите дела. Ако аз не мога да бъда справедлив цар, не искам да бъда и никакъв.
— С твое позволение, царство ти, но… Но ако тая селяшка паплач не се бои от тебе, тя ще се поругае с твоята любов и справедливост.
— Простият народ е като дете понякога: може да бутне паницата, да я разсипе и с него е нужна бащинска строгост. Но ето какво ще ти кажа още: тебе, аз княже и войводо, ще накажа по-строго, ако извършиш нещо, което трябва да бъде наказано, отколкото последния мой войник. На него по-лесно ще простя, на тебе няма да простя. Така мисля да държа войската си и занапред, това искам и от всеки челник. И от тебе също.
Княз Владислав се поклони дълбоко пред царя и нищо повече не възрази. Той не искаше да му противоречи повече, ала не от страх или от разкаяние, а защото не искаше да разкрива пред него образа си.
Те бяха различни люде, макар и толкова близки по кръв.
Българската войска премина Хебър на юг от Одрин; намерен бе широк разлив и брод по тия ниски места, пък и водата на реката бе много намаляла сега, в началото вече на месец Зарев16. Самуил не криеше войската си, пък и не можеше да я скрие, след като бе вървяла тя толкова дълго през ромейска земя. Все пак царят се опита да заблуди ромеите, да приспи тяхната бдителност. Той излезе на големия път за Цариград и даде голяма почивка на войниците си, които се разположиха от двете страни на пътя. Българската войска сега беше едва на две поприща от Одрин, но царят изпрати към тоя град предрешени люде, които разнесоха лъжлива вест, че българите ще вървят за Цариград. Такова нещо можеше да се допусне, понеже ромейската столица бе останала с много малко войска и беше защитена само от високите си стени; българите можеха да се полакомят за Византион, щом изглеждаше сега по-лесно влизането в тоя град. Така бе подучил Самуил и предрешените люде, които изпрати в Одрин.