Нямаше какво повече да чака Самуил край Одрин. Той също се досети защо Василий не се спусна да спасява тоя свой град и че това не беше само заради Бъдин. Като почака, доколкото беше нужно, за да изведе докрай своя поход във Византия, цар Самуил поведе войската си по обратен път и сега още по-бързо, за да събере цялата си войска, та да посрещне Василия, ако след Бъдин се насочи към Скопйе, както подозираше.
Първата половина на месец Руен17 вече минаваше, но горещините по тия места бяха все още големи. Сушата също продължаваше и като че ли огън бе преминал по цялата земя. Войската се връщаше по същия път и войниците търсеха по долините, низ завехналите храсталаци реките и изворите, от които бяха пили вода, но най-често намираха бял, горещ пясък. Те сега и гладуваха повече. Едно беше по-леко за българите, че се връщаха към родните си краища, докато всичко друго беше по-трудно за тях.
И въоръжени ромейски дружини ги нападаха по-често и по-дръзко сега, особено докато бяха по-далеко от земята на смоляните и струмците и населението беше повече ромейско. Българите бяха уморени, гладни, без воля за съпротива и тия бързи ромейски дружини връхлитаха върху тях, убиваха ги, завличаха някои в плен. Тогава княз Иван-Владислав измисли как да се защитава българската войска от тях и дори как самата тя да напада. С позволение на царя той избра и подреди пет дружини конни войници между най-добрите от по сто или сто и двайсет души и ги определи за стража на цялата войска. Те се движеха край пътя от двете страни на войската, както беше проточена на върволица, на известно разстояние една от друга и винаги бяха готови да се спуснат в една или друга посока. Нощно време, когато войската се спираше на временен стан, по две от тия дружини обикаляха непрекъснато около стана и го пазеха от нападения. Сега страдаха не българите, а много повече ромеите нападатели, които биваха посрещани и разбивани, преди още да се приближат до върволицата на българската войска. Князът нареди да бъдат избивани също техните ранени и пленени и войниците ги избиваха с настървение поради големия си гняв и омраза.
Самуил яздеше пак начело на войската си, както беше подредена за поход. Той беше мълчалив, цял затворен в себе си, не обърна сега нито един път коня да тръгне между войниците и заедно с тях, да ги поразговори, да ги успокои и насърчи. Царят показваше нетърпение дори и към стария си слуга, който наистина и сега не можеше да сдържа езика си. Само когато войската се спираше на нощна почивка, царят не можеше да стои по цяла нощ в шатъра си, излизаше да ходи наоколо в нощта и понякога пак се спираше край купчините насядали и налягали войници, да ги послуша, да бъде все пак по-близу до тях. Те бяха го огорчили много, но той не можеше да ги прогони от сърцето си, от мислите си. Така царят попадна пак на червенокосия Самсон и веднага го позна по бледото му кьосаво лице и може би още повече по очите му, които се взираха в него при оскъдната треперлива светлина на огъня, край който бе седнал; нощите бяха вече хладни и войниците палеха огньове, но не само да се тойлят, но и да прогонват по-далеко чакалите, които бяха много по тия места. Като позна Самсона Пуле в гъстия здрач, царят се спря и дори приседна на едно дебело дърво, което бяха домъкнали войниците за огъня. И започна като човек, който дълго бе мълчал и дълго бе крил болката си:
— Е… Напълни ли и ти в Одрин торбата! — Самсон се сепна от думите му и още повече втренчи в него очи, но нищо не отговори. Царят сякаш и не очакваше отговор ни от него, ни от другарите му наоколо и продължи: — Ти ми се оплака от болярина си и от слугите му там, в Порече… Кожата ви е смъквал. А по Христовата ли вяра е да влезеш в чуждия дом и да го ограбиш?
Войниците, които се бяха събрали наоколо, се размърдаха безшумно — всеки гледаше да се скрие от погледа на царя, да се потули в тъмнината около огъня. Самсон Пуле не се и помръдна; стоеше срещу царя със същото свое бледо, сухо лице, с кривите си нозе и Самуил го виждаше цял през жълтите, трепкащи пламъци на позагасналия огън.
— Седни, седни! — подкани го царят.
Самсон беше цял в мислите си. Така и заговори, със затихнал глас, вдаден в мислите си:
— Аз не взех нищо от чуждия дом и от чуждия град, честити царю. Имаше там и други като мене. А които посегнаха… то е от глад и немотия, и от мъжки бяс, царю. Това е сатаната в човека и проклетията в нищия. Трудно е за нищия да задържи ръката си, когато има какво да вземе. Пък и човешката алчност е голяма, дори когато човек има с какво да се нахрани, с какво да се облече. И бъди ти, царю, по-милостив към нищия, макар да е виновен с разбойничеството си.