Зад нея беше застанал Тео Прокопидис, участник в изследванията на Лойд. Тео бе на двайсет и седем — със седемнайсет години по-млад от Лойд. Само някой шегаджия би сравнил консервативния, застаряващ Лойд с неговия буен гръцки партньор от екипа на Крик и Уотсън3. Тео имаше къдрава, гъста, тъмна коса, сиви очи и изпъкнала челюст. Почти винаги носеше червени дънки — Лойд не ги харесваше, но никой под трийсет вече не обличаше сини дънки — и една от безбройните си тениски с герои от анимационни филми. Днес това беше птичето Туити.
Зад останалите конзоли се бяха наредили още десетина учени и инженери.
Преместване на отрязъка…
Като се изключи лекото бръмчене на климатика и тихото бучене на вентилаторите на апаратурата, в контролната зала цареше абсолютна тишина. Всички бяха нервни и напрегнати след дългия ден, в който бяха подготвяли експеримента. Лойд огледа стаята и дълбоко си пое дъх. Пулсът му беше ускорен, усещаше как стомахът му се е свил.
Часовникът на стената бе аналогов, а този на конзолата — цифров. И по двата бързо наближаваше 17:00 часа — което за Лойд, дори след две години в Европа, все още означаваше 5:00 следобед.
Лойд беше директор на група от почти хиляда физици, използващи ALICE детектора. Той и Тео бяха подготвяли две години днешния сблъсък между частици — две години, за да свършат работа колкото за два човешки живота. Опитваха се да пресъздадат енергийни нива, които не са съществували от първата наносекунда след Големия взрив, когато температурата на вселената е била 10 000 000 000 000 000 градуса. В процеса на работа те се надяваха да открият Светия граал на високоенергийната физика, дълго търсеният бозон на Хигс, частицата, чиито взаимодействия осигуряват маса на останалите частици. Ако експериментът им проработеше, Нобеловата награда, полагаща се за такова откритие, щеше да е тяхна.
Целият експеримент бе автоматизиран и точно разпределен във времето. Нямаше голям прекъсвач, който да се превключи, нямаше тригер, скрит под бутон с пружина, който да се натисне. Наистина Лойд беше проектирал програмата на експеримента и Тео бе написал отделните й модули, но сега вече всичко беше под контрола на компютъра.
Когато дигиталният часовник достигна 16:59:55, Лойд започна да брои отзад напред на глас:
— Пет.
Той погледна към Мичико.
— Четири.
Тя му се усмихна окуражително. Господи, колко я обичаше…
— Три.
Премести погледа си към младия Тео, вундеркинда — този тип млада звезда, какъвто самият Лойд си бе мечтал да стане, но не беше успял.
— Две.
Тео самонадеяно му направи знака с вдигнатия палец.
— Едно.
„Моля те, Господи — помисли си Лойд. — Моля те.“
— Нула.
И тогава…
И тогава, внезапно, всичко стана различно.
Светлината изведнъж се промени — мъждивото осветление на контролната зала беше заменено от слънчеви лъчи, прииждащи откъм прозореца. Но нямаше приспособяване, нямаше дискомфорт, нямаше го и усещането, че зениците му се свиват. Сякаш те вече се бяха нагодили към по-ярката светлина.
Освен това Лойд не можеше да контролира очите си. Искаше да се огледа, да види какво става, но те като че ли се движеха по своя собствена воля.
Намираше се в легло… явно гол. Усещаше памучните чаршафи, които се плъзгаха по кожата му сякаш той се повдигаше, за да се облегне на лакътя си. И главата му се движеше — зърна за миг прозорци, които очевидно се намираха на втория етаж на къща. Виждаха се дървета и…
Не, това не можеше да е истина. Листата на дърветата бяха обагрени в огненочервено. Но днес беше 21 април — пролет, не есен.
Погледът на Лойд продължи да се мести и изведнъж той се стресна, осъзнавайки, че не е сам в леглото. Имаше още някой до него.
Отдръпна се.
Не, това не беше точно. Той не бе способен на никакви физически реакции; сякаш съзнанието му беше отделено от тялото. Но почувства случилото се като отдръпване.
Другият в леглото беше жена, но…
Какво ставаше, по дяволите?
Тя бе стара, сбръчкана, кожата й беше полупрозрачна, косата й — като бяла паяжина. Колагенът, който някога бе изпълвал бузите й, сега се беше свлякъл около устата й, чиито гънки от усмивките вече се бяха изгубили сред останалите бръчки.
3
Крик и Уотсън — учени от университета в Кеймбридж, откриватели на двойната спирална структура на молекулата на ДНК. — Б.пр.