— Дай да видя.
— Можеш ли да ги решаваш?
— Още не знам, чакай първо да видя. Къде е задачата?
Джули му я посочи, Мик подпря брадичка в ръце, заподсвирква си тихичко и се зачете в условието. Задачата беше: x2 — 3х + 2 = 0
— Какво не разбираш?
— Нищо.
— Много е просто. Решава се чрез разлагане.
— Това и аз го знам. Но не ми е ясно точно как става.
— Той не ви ли обясни, че се поставят две скоби, ето така?
Мик взе химикалката от ръцете и и написа в тетрадката:
( ) ( ) = 0.
Джули кимна.
— Знам къде се слагат хиксовете. Но не мога да намеря числата.
— Добре тогава. Сложи първо хиксовете, както трябва.
Джули записа в скобите:
(x ) (x )=0.
Мик облегна по-удобно лакти на масата.
— Трябва да ви е обяснил, че щом коефициентът на x2 е 1, като се умножат числата в скобите, ще се получи +2. А като се съберат, ще се получи –3.
— Обясни ни.
— Ами ти къде си гледала?
Той я сбута с лакът, но тя не посмя да му отвърне, защото зависеше от него.
— Кои две числа, като се умножат, ще дадат +2, а като се съберат, ще дадат -3?
Той започна да си драска по страницата, докато я чакаше да пресметне.
— Ами числата 2 и 1. Но отрицателни.
— Хайде тогава. Попълни в скобите и довърши. Даде и химикалката и Джули написа:
(x — 2) (x — 1) = 0
— Ами да! — Като че май-после тя се бе сетила за трудна думичка в кръстословица. — По-нататък вече знам.
И завърши задачата така:
x-2 = 0 -> x = 2, или x-1 = 0 -> x = 1.
— Това е цялата работа. Разбра ли какво се прави?
За по-сигурно Джули повтори всички етапи на решението.
— Мисля, че разбрах. Мик се изправи и погледна часовника върху полицата над камината.
— Хей! Виж колко е часът! Закъснявам. Той излезе в антрето, но след секунда се върна, обличайки сакото си. Огледа се за последен път, а Джули го заразпитва:
— Я как си се издокарал. Къде ще ходиш?
Мик духна в огледалото, за да провери дали устата му не мирише на лошо.
— Гледай си работата.
— Среща ли имаш?
Той избърса огледалото и вдигна пръст към носа си.
— Ей това нещо не го пъхай навсякъде.
Джули се облегна на стола и му се ухили.
— Имаш среща с момиче, нали? — Вече можеше сама да се справи с домашното си и имаше повече смелост. — Хайде, кажи ми коя е.
— Ако закъснея, с никого няма да имам среща.
— Познавам ли я?
— Какво? — Той нарочно се обърна и я погледна право в очите, за да е сигурен, че тя ще усети цялата дълбочина на презрението му. — Да не си въобразяваш, че ще тръгна с момиче, което ти познаваш?
— Хващам се на бас, че е Джудит Парсънс. Нали в училище ходеше с нея.
— Джудит Парсънс! Никога не съм ходил с нея.
— Ходеше! Нали все заедно се въртяхте около игрището.
Мик провери дали ципът на панталоните му е вдигнат.
— Това е съвсем друго.
Беше вече готов. Потупа се по сакото и в джоба му звъннаха монети.
— Слушай, случайно да имаш да ми дадеш в заем една-две лири?
Тя вдигна поглед от учебниците.
— Откъде?
— Ами спестяванията ти за екскурзията от училище? Ще ти ги върна в петък, като си получа социалната осигуровка.
— Не са у мен. Предадох ги още миналата седмица.
Мик извади парите от джоба си и ги преброи.
— По дяволите! Доникъде няма да стигнат.
— В якето си имам десет пенса. Ако искаш, вземи ги.
— Десет пенса са нищо. Ясно е, че ще трябва да се оправям така.
Той пъхна гребенчето на Джули във вътрешния джоб на сакото си и излезе от къщи. Джули отново се залови с домашното си и като използуваше за модел примера, се опита да реши самостоятелно следващата задача.
Мик скочи от автобуса в движение и тичешком пресече автогарата. Нямаше опасност да го прегазят, защото много от вечерните линии бяха отменени и пред пероните почти нямаше автобуси. Изкачи се бегом по повредения ескалатор, пресече безлюдния вече търговски център и се спусна в подлеза под широката двупосочна улица.
Студенти от Художествения институт бяха изрисували стенописи по бетонните стени на тунела — опит да го направят по-приветлив и в същото време да доведат изкуството по-близо до хората. Нарекоха го „Галерия за народа“. Произведенията им бяха главно традиционни пейзажи, копия от известни картини, в които не липсваше дори оригиналният подпис на художника, и доста схематични, макар и характерни портрети на холивудски кинозвезди. Изобразяваха или чужди, или романтични сюжети, или пък бяха подражателски. Централно място заемаше портретът на Джон Уейн6 в цял ръст, с бяла шапка и револвер.
Бяха поканили един от местните съветници да открие галерията, но той им отказа, защото не приемал политическите убеждения на Джон Уейн. Така че вместо него я откри дисководещият от някаква рекламна радиостанция.
6
Става дума за актьора, изпълнител на роли в уестърни и известен с реакционните си възгледи, а не за писателя със същото име — Б.пр.