— Къде искаш да седнем? На балкона или в партера?
Мик се обърна на другата страна, срам го беше да я погледне. След дълго мълчание и неоправдан интерес към рекламния плакат за следващия филм той отвърна:
— И тук, и там е все едно. Аз никъде не мога да седна.
Карен забеляза пламналите му бузи. Дори вратът му бе почервенял.
— Какво искаш да кажеш?
Без да извръща поглед от плаката, Мик обясня:
— Нямам пари. Не ми стигат за билет. — Банкнотата в ръцете на Карен правеше положението му непоносимо и тя тактично я сви в шепа, както илюзионист скрива копринено шалче. Мик се обърна към нея. По челото му бе избила пот. — Изхарчил съм почти всичките си пари за седмицата. Щях да взема назаем от наште, но и двамата бяха на работа, когато излизах.
Изглеждаше толкова смутен, че на Карен й се дощя да го прегърне и успокои.
— Няма значение. Аз ще платя.
На лицето му се изписа още по-мъчителна гримаса при мисълта за това поредно унижение.
— Така не може.
— Защо?
Мик се опита да измъдри някаква причина. „Мъжка гордост“ му се стори тъпо и той само сви рамене с надеждата тя да го разбере.
— Тогава ето какво ще направим — следващия път ти ще купиш билетите.
Той си даде вид, че обмисля предложението — може и да беше бедняк, но пак трябваше да покаже достойнство, макар и да бе готов с отговора си още щом тя изрече „следващия път“. Сигурно наистина го харесваше, щом вече говореше за бъдещи срещи, още повече че току-що се бе изложил пред нея.
— Така може.
— Къде искаш да вземем билетите? Дано не си късоглед, защото напред мен ме заболява главата.
Мик разгледа скицата над касата. Карен не искаше да седнат напред. Той пък не можеше да предложи най-скъпите места по средата. Оставаше още един сектор.
— Ами тогава да вземем някъде по-назад. Карен му подаде смачканата банкнота.
— Ти ги вземи. Аз отивам до тоалетната.
Мик купи билетите и остана да я чака до бюфета, помисли си, че тя ще поиска да купят шоколад с останалите пари.
Но тя прибра рестото в портмонето си и двамата мълчаливо се отправиха по мекия килим към разпоредителката, която скъса билетите им и ги въведе в киносалона.
Кадърът на екрана представляваше толкова слънчев пейзаж, че те успяха да намерят местата си и без фенерчето на разпоредителната. Докато се настанят по средата на реда, във филма настъпи нощ и мястото на действието се прехвърли на някакъв плаж, където фолклорна група от музиканти и танцьори забавляваха туристи в крещящо облекло, разположени около голям огън, на който се въртеше месо на шиш. Всички сякаш не можеха да се нарадват на най-щастливия миг от живота си. Изглеждаха безумно щастливи. Туристите дъвчеха пържолите си с разтегната в усмивка уста. Музикантите думкаха и друсаха инструментите си с усмивка и дори танцьорите на лимбо7 се огъваха назад и се промушваха под ниските пръчки с усмивка. Навеждаха се толкова близко до земята, сякаш се упражняваха как да се вмъкват под вратите на обществените тоалетни, без да пускат монета.
На два реда пред Мик и Карен седеше някаква двойка, мъжът и жената се интересуваха повече един от друг, отколкото от филма. Той се бе навел над нея и я целуваше и дори в полумрака на киносалона си личеше, че доста са се увлекли. Мяк бутна Карен с лакът и й ги показа.
— Виж ги тия двамата.
Жената бе прегърнала мъжа през врата. Държеше го за косата и го притискаше към себе си, за да не се отдръпне. Ако Мик бе дошъл тук с приятели, щеше да подхвърли нещо по така или да стане от мястото си, за да провери какво правят със свободните си ръце.
На екрана отново настъпи ден: ослепителносиньо небе и море. Изпълнителите на лимбо се бяха превърнали в рибари и сега отблъскваха лодката си от брега, а усмивката не слизаше от устата им.
Макар и да бяха затворили очи, мъжът и жената отпред усетиха, че става по-светло; отделиха се и жената побърза да застане прилично на стола. В един миг се обърна да каже нещо на мъжа и профилът и ясно се очерта, а Карен ахна и стисна Мик за ръката.
— Какво има?
Карен гледаше как жената шепне нещо в ухото на мъжа.
— Това е майка ми. Мик се понадигна и заоглежда салона.
— Къде?
— Ей там, оная пред нас. Мик видя как майката на Карен обляга глава на рамото на мъжа и се намества удобно на стола си.
— Майка ти ли!
Някой зад тях им изшътка да млъкнат. Мик не му обърна внимание.
— С баща ти ли е?
— Ами, баща ми. Сигурно е приятелят й.
Рибарите на екрана весело пееха, докато теглеха мрежите си. Дори рибите сякаш с усмивка отваряха уста и тупваха върху дъските. Карен стана и тръгна да излиза от реда, а седалката й шумно се удари в гърба на стола.
7
Танц от страните в Карибския басейн с елементи на акробатика. Танцьорите минават под въже или пръчка, която се сваля все по-ниско към земята. — Б.пр.