— Наистина трябва да вървя. — Дано да нямаш разправии.
Карен умислено прокара пръст по копчето в асансьора.
— Мога само да стискам палци и да се надявам, че си е легнала.
Тя натисна копчето, усмихна се и вратата се плъзна между тях. Мик изчака асансьора да тръгне и излезе навън. Застана на асфалта, обърна се и вдигна глава към прозорците, които още светеха, макар и да не знаеше къде точно живее Карен.
Заподскача по тревата, а след малко се спусна да бяга, разгорещен от преживяното тази вечер и възбуден от надеждата да я види отново толкова скоро. Беше му тъй леко, че можеше да тича чак до вкъщи, но на главното шосе закрачи по-бавно, за да не го спре някой полицейски патрул и да се заинтересува накъде е хукнал.
Карен се наведе, за да вижда по-добре, и пъхна ключа. Бавно го превъртя в ключалката, отвори полека вратата и влезе много тихо. Откога ли пантите на вратата стояха ръждясали? При всяко движение ли палтото и виеше като хала? И защо дишаше тъй, сякаш бе тичала през целия път до вкъщи? В дъното на коридора изпод вратата на всекидневната се процеждаше светлина и от телевизора вътре се носеше музика с постепенно нарастващо напрежение. Карен изчака кулминацията в драматичното действие да заглуши прещракването на ключа и тръгна на пръсти в обратна посока.
Защо скърцаха обувките й? Никога не бяха скърцали, дори докато бяха нови! И никога вече нямаше да си слага гривната с висулки! Дрънчеше на китката й като хлопатар.
— Карен!
Застина, както беше вдигнала крак, и лицето й се изкриви. Тя се обърна към вратата на всекидневната и от стенното огледало я пресрещна приведена неясна фигура.
— Карен? Ти ли си?
Среднощната скитница се изправи, хваната на местопрестъплението.
Да не мислиш, че е дошъл Йоркширският изкормвач8?
— Ела тук, трябваш ми.
Пред вратата на стаята си Карен нерешително повъртя ключа в ръце, докато реши как да постъпи. Но все пак влезе във всекидневната.
Майка й седеше на края на канапето в скована поза, опасно сдържана. Скръстила обвинително ръце, тя демонстративно не обърна никакво внимание на Карен.
Държеше се с авторитета на строг съдия, но цветята по пеньоара й и яркият лак по ноктите на краката й сериозно снижаваха търсения ефект.
— Знаеш ли колко е часът? — попита тя и едва тогава погледна Карен.
— Защо, да не би да е късно, а? При тази престорена наивност майка й изостави всякаква сдържаност и избухна.
— Да не би да е късно ли! Само минава дванайсет. Тя подкрепи думите си с жест към стенния часовник с кукувичка, поставен в малка ниша до камината.
Карен не си направи труд да погледне. Само сви рамене и опита да изрази безразличие, като че ли всяка вечер се прибираше по това време.
— Изпуснах автобуса. Дойдох си пеша.
— Пеша! Как, самичка ли? С нарастваща тревога тя огледа Карен за някакви издайнически следи. На пръв поглед видът й беше приличен. Косата й не бе разрошена, палтото й не бе измачкано. Не се забелязваха и бримки по чорапогащите й, нито кал по обувките. Но защо стоеше с наведена глава? Може би червилото й беше размазано, или очите й бяха лъснали от алкохол.
Можеше да провери палтото й отзад, като се обърне да излиза.
— Карен, попитах те нещо. Карен май търсеше отговор в секретния си ключ.
Обръщаше го ту на една, ту на друга страна, като че ли фирмата или серийният му номер можеха да й подскажат нещо.
— Какво те засяга с кого съм си дошла? — Засяга ме, и то много. Излизала си с момче, нали? Карен стисна ключа в юмрук и предизвикателно погледна майка си в очите.
— Е, и?
— Знаех си аз.
— Защо да не изляза?
Мисис Лодж посегна към пакета цигари върху малката масичка пред канапето.
— Ще си докараш беля на главата, затова. Да се прибираш по това време… Знае ли човек какво може да направите.
— Какво ти става, не ми ли вярваш?
— Не.
В пакета нямаше цигари. Тя го хвърли в стъкления пепелник, угарките и кибритените клечки се разлетяха и под тях се откри изображение на кулата в Блакпул. Мисис Лодж отиде до полицата над камината и си взе нов пакет. Погледна се в огледалото и намали газта с една степен.
— Не бях на себе си от притеснение, докато те чаках.
— Да си беше легнала. Не съм те молила да стоиш будна.
— Аха, за да ми се връщаш, когато ти се прииска, по нощите? Тая няма да я бъде.
Тя смачка целофанената обвивка от пакета и я пусна в кошчето за смет, украсено с рисунки на рицари с доспехи, които препускаха от външната му страна. В другия край на камината имаше комплект излъскани до блясък ръжени и маши, които служеха само за украса, тъй като стаята се отопляваше с газ.
8
Прозвище на неизвестен престъпник, извършил редица убийства в Лондон в края на XIX век. — Б.пр.