Следващото писмо, което Аксел отвори, бе написано преди повече от две години.
Когато ти избяга оттук, то го направи уж защото ти трябвало време да си помислиш, но оттогава измина повече от година и аз си мисля, че си ме излъгала. Не е твърде разумно от твоя страна да ме лъжеш. Знам, че те бе страх да седиш в мазето на къщичката, но не осъзнавах какво правя. Когато дойдеш, ще видиш, че съм се променил. Не ми повярва, когато ти казах, че си първата, с която съм бил. Около мене винаги е имало много фусти. Сами ми се предлагаха, но на мене не ми трябваше никоя от тях. След първата нощ в "Сандан", когато се разхождахме покрай фиорда, ти казах, че искам тебе. И никоя друга. И тогава ти ми каза, че това те радва. Ти рече още много неща — че също не искаш никого другиго, че винаги ще бъдеш с мене, че сме сродни души и всякакви други женски глупости. Че ти харесвало да спиш с мене. Че съм бил най-добрият от онези, които са били с тебе. Да убиеш някого не е по-лошо от това да дадеш на някого нещо, а след това изведнъж да му го отнемеш.
Още едно писмо с дата деветнадесети август миналата година:
Знам, че днес ме видя. Мина съвсем близо до колата ми. Забеляза ме и се престори, че не ме виждаш, като премина от другата страна на улицата заедно с твоята приятелка. Качихте се на метрото до "Стортинг " и там влязохте в кафене "Алексис". Ти остана там час, а след това си тръгна за вкъщи. Прозорецът ти свети до единадесет и десет. След това угасна. Значи си заспала. Или може би си лежала и си мислила. През цялата тази седмица не ходих на работа — използвах компенсациите си. Нямаше и секунда през денонощието, в която да не знам къде си и с какво се занимаваш.
Писмо от девети юни:
Стига само да можеш да забравиш случилото се, ето какво съм измислил. Ще продам къщичката, ще изтегля кредит и ще купя по-голям апартамент в града. Достатъчно голям за двама. Моля те да забравиш случилото се. Провиних се, но си получих заслуженото.
Аксел отново и отново преглеждаше листчетата, прониквайки все по-дълбоко в отношения, за които не искаше да знае нищо. Разбра, че тези писма можеха да му разкажат за случилото се с нея, но още и това къде би могла да бъде. Помнеше, че Мириам му бе разказала за колибата, в която е била. Може би това бе същата онази къщичка, за която ставаше дума в писмата, с мазе, използвано по време на войната. Стопанинът на колибата бе прекарвал хора през границата, му бе казала тя. Дядото на нейния познат.
Почеркът, с който бяха написани писмата, ставаше все по-небрежен. Тонът им също се промени. В онези, които бяха написани, изглежда, преди скъсването им, нямаше никакви заплахи. Аксел отвори плик с дата 16 юли отпреди пет години:
Все още седя на верандата и гледам пътечката. А след това гледам пръста си с халката, която ти ми подари. Венчален е. Ето че си се оказала свободна през почивните дни и си решила да дойдеш. Изненада! Обичаш да ме изненадваш. Какво си измислила в нощта, преди да се наложи да заминеш, не мога и да си представя…
По нататък Аксел четеше по диагонал:
Знаех, че ти харесва тук, в гората. Това е най-прекрасната къщичка в област Хедмарк. Можем да живеем тук с месеци, с години и никой няма да ни пречи. Може би си струваше да се преместим тук; да се заселим за постоянно тук; да ходим на лов; да живеем с онова, което намерим в гората; както живееше баща ми? За да не ни досажда никой.
Заедно с писмото в плика имаше снимка. Аксел я приближи до настолната лампа, за да падне светлината върху нея. Това бе същата онази снимка, която лежеше в кухнята на дома й, но тук нищо не бе отрязано. Тя стоеше на фона на дъсчена стена, покрита с кафяв безир. На снимката бе и онзи, който я прегръщаше през раменете. Виждаше се, че е с двадесет-тридесет сантиметра по-висок от нея. По чертите на лицето му бе ясно, че страдаше от Синдрома на Даун. На земята пред тях се виждаше сянката на глава и ръце, хвърлена от онзи, който ги бе снимал. На гърба на снимката пишеше: "Освалд не може да намери думи, за да го изрази, но и на него му харесваш".