Аксел извади писмо от плик с дата четири седмици преди онова, което току-що бе прочел.
Разхождам се от ъгъл до ъгъл и броя дните до пристигането ти. Радвам се, че ще мога да ти покажа всичко, което ми е толкова скъпо. Знам едно място, което никой не знае и където човек може да се изкъпе много добре. Малко езерце, което е наблизо. Освен това можем да се приближим до границата и там ще ти покажа меча бърлога. Може и самата майка мечка да се окаже там. Не много отдавна видях там следи от мечка и две мечета. Ти казваше, че отвътре съм мечка. И ти също, струва ми се. Поправих колата и ще те посрещна на гарата, както се договорихме. Не може обаче да се разчита на тази развалина. Ако изведнъж спре на пътя за извозване на дървен материал, ще ти се наложи да пътуваш до Омуен с автобус. Къщичката е разположена почти на десет километра на север, навътре в гората, така че дори и не се опитвай да я търсиш сама, а помоли някого от момчетата от бензиностанцията на "Ессо " да те докара дотук. Поработвал съм при тях още по времето на ученическите си ваканции, когато бях съвсем дете. Попитай за Рогер Охейм и му предай поздрави от мене.
Аксел препрочете отново последните редове. "Тя е в тази колиба! — мярна му се в главата. И в същата секунда: —Знам как да я намеря."
Бе единадесет и пет през нощта. След седмото позвъняване, той започна да се съмнява, че някой ще вдигне. И изведнъж в другия край на връзката някой изхъмка.
— Том? Баща ти е.
Нямаше отговор, но той чуваше дишането на сина си. Аксел си го представи как стои в тъмнината на стаята си по боксерки и фланелка и се опитва да разбере какво става.
— Татко — промърмори той. — Виж ти…
Косата му сигурно падаше върху очите му и му бе студено. Кога за последен път му се бе искало толкова много да прегърне сина си? Да го притисне толкова силно до себе си, че той да не може да се дръпне.
— Какво искаш? — прозвуча раздразнено гласът му. Момчето отново си бе върнало самообладанието.
— Сигурно имаш хиляди въпроси към мене, Том. Скоро ще получиш отговор на всичките, стига да мога да ти отговоря. Точно в този момент обаче трябва да ми помогнеш за един спешен случай. Разбра ли ме?
В слушалката отново се изхъмка.
— Спомняш ли си картите, които останаха от дядо ти? Онези, които са на тавана? Гледали сме ги всичките заедно — ти, аз и Даниел.
— Онези старите ли, от войната?
— Точно тях имам предвид. Трябва да се качиш на тавана и да ги намериш.
— Какво? Сега ли?
— Да, сега.
— Защо са ти?
Аксел каза колкото се може по-спокойно:
— Изчезнала е една жена. Трябва да я намеря, преди да е станало късно.
— Ще се разведете ли с майка ми?
— Трябва да направиш онова, за което те моля. Отвори шкафа, който е зад куфарите и вързопите със зимните неща. Вземи и телефона със себе си. Не събуждай никого!
Чу как Том отвори вратата на стаята си и как се промъкваше през къщата. Аксел си представи, че също минава оттам заедно със сина си, през дома на детството си. Миризмите от кухнята, банята и тоалетната — на сапун, парфюм, хляб и остатъци от вечерята. И мирисът на самата къща — миризмата, попита от стените, съхраняващи цялата история на семейството. И мирисът на спящите, на онези, което означаваха всичко за него на този свят и за които той бе повече от всичко. Ако вратата не бе затворена плътно, той можеше да спре пред нея и да се вслуша в дишането на Бие в тъмното.
Чу как Том отвори вратата на тавана и се взе в ръце. Обясни му подробно къде точно трябваше да са картите — в кутията на втория рафт отгоре надолу в шкафа.
— Е, какво? Намери ли картите, Том?
— Да.
— Трябва да ми ги изпратиш по факса тук, където съм в момента. Трябва обаче да го направиш тихичко, за да не събудиш мама.
— Струва ми се, че няма да минат през факса.
— Тогава трябва да ги разрежеш и да ми ги изпратиш на части.
— Искаш да ги повредя ли?
— Можем да ги залепим, ако пак ни потрябват.
И той обясни на Том какво да прави и в каква последователност. В стаичката до кабинета звънна факсът. Убедил се, че изображението е достатъчно ясно, той попита:
— Как е Марлен?
Том не знаеше.
— Сега спи при мама. Защо никога не съм се срещал с Бреде, щом той ми е чичо?
Аксел погледна часовника си. Бе вече един без пет през нощта.