— Той не иска да ме вижда.
— Мама казва, че бил смахнат.
— Тя също никога не го е срещала. С Бреде се отнесоха зле. Бе озлобен, защото винаги бях в по-изгодна позиция.
Том каза:
— Ако ти си Даниел, то аз съм Бреде.
Сърцето на Аксел се сви.
— Това не е така, Том. Аз те обичам много.
— За тебе пишат във всички вестници и говорят по телевизията. Когото и да срещна, веднага започва да говори за тебе зад гърба ми. Наричат те: "Проклет убиец".
— Грешат.
— Ще ни напуснеш ли?
— Не знам, Том. Знам само, че това ще свърши скоро.
Разстла листата върху бюрото. Картите бяха правени през четиридесетте години. Пътищата, по които можеше да се пресече границата с Швеция, бяха начертани от бореца от Съпротивата Турстейн Глене за неговите синове. И с кръгчета бяха отбелязани къщичките, в които би могъл да се скриеш. Много години след това Аксел ги бе показвал на синовете си и им бе обяснявал със същите думи каква бе цената на победата.
Намери картата на Оснеския район в интернет и също я разпечата. Намери на нея Омуен. "Почти на десет километра на север" — пишеше в полученото от Мириам писмо. Той прокарваше пръст по картата на баща му, търсейки необходимите му точки — езерото Фалшьоен, Омуен, междуселския път на север, отклоняващия се от него черен път. Пресметна разстоянието. Получаваше се, че това бе едно от местата, оградени с кръгче от Турстейн Глене.
— Там я държиш, гадино! — изръмжа той. — Аз обаче вече знам къде е това.
Полицейският инспектор Нурбак вдигна на първото позвъняване. Аксел му каза:
— Знам къде е тя.
— Какво, по дяволите…! За Мириам ли говорите?
Аксел му обясни какво е намерил в писмата. Мислеше, че думите му щяха да бъдат посрещнати скептично, но инспекторът от полицията се отнесе сериозно към тях.
— Писмата подписани ли са? — попита той.
— Не, но на едно място се споменава име — намери снимката Аксел. — Там пише: "Освалд". Сигурно е човекът, който се е снимал заедно с Мириам. Едър мъж, който, изглежда, е болен от Синдрома на Даун.
— Чудесно, записано е. Има ли още нещо?
— Авторът на писмата казва, че е работил в бензиностанцията на "Ессо" в населено място с наименование Омуен.
Нурбак подсвирна продължително:
— Ще се свържем с управителя. Може този тип все още да работи при тях. За една вечер сте успели да постигнете повече, отколкото полицията за четири седмици.
Аксел не знаеше как да разбира това. Може би тези думи трябваха да послужат като един вид извинение.
— Веднага ще изпратим хора там — реши Нурбак. — Обяснете ми как се стига дотам, а аз ще звънна в оперативния център.
— След като се подмине Омуен, трябва да се завие след два километра — и той описа целия път през гората.
— Отворил съм картата на компютъра си. Има ли някакви табели там, след като се свие от шосето? — уточни Нурбак.
Аксел се консултира със своята карта:
— В края на първия завой на пътя има табела "Охейм". Трябва да се подмине и да се завие на изток, след доста разстояние оттам.
Нурбак го помоли да повтори описанието на маршрута.
— Добре, ще вземем с нас някого, който познава добре местността. И освен това трябва да вземем хора от екипа за бързо реагиране. Трябва обаче да бързаме. Ще ви звъннем, ако имаме съмнения относно пътя.
— Аз също тръгвам натам — каза Аксел.
В другия край на връзката се възцари тишина. "Трябва да я намеря — помисли си Аксел. — Може би след това никога повече няма да я видя. Трябва обаче да намеря Мириам, иначе ще загубя всичко."
— Мислите ли, че е разумно? — изрази съмненията си Нурбак. — Това е доста специална операция.
— Ще взема със себе си картата и писмата.
Затворил, Аксел се почувства спокоен. Няколко капки дъжд долетяха от нощта и украсиха прозореца. Той имаше чувството, че сякаш мислите му се бяха отърсили от няколко слоя шлака.
— Отивам там — повтори той, затваряйки вратата на кабинета.
Вчера вечерта, когато седях в колата, залепил устата ти със скоч, не пророних нито дума. Едва сега, когато лежиш там на кревата, ще чуеш всичко, което искам да ти кажа. През лятото преди три години ние лежахме за последен път заедно в това легло. Тази нощ ние пак ще лежим така. Може би ще ти развържа ръцете, за да можеш да ме докосваш. Не съм докоснал нито една от другите. Аз не съм такъв. Лягах там до тях, само за да не се чувстват самотни. Ти обаче ми принадлежиш. Искам да те имам за последен път, преди да те сваля в мазето. Ти си била там и преди. Само ако знаеше колко се радвам, че ще видя прекрасните ти очи в мига, в който разбереш как ще се случи това. Ти си ми разказвала историята за близнаците, които не искали да се разделят. На единия от тях му се е наложило да се отправи в царството на мъртвите. Може би и аз скоро ще дойда там, долу, при тебе, така не ще можем да сме заедно. Кога ще се случи това, ще го определи богът на случайността. Трябва да се бърза само с тебе. Скоро ще стане ясно, че си изчезнала. Помолих те да вземеш със себе си снимките, които пуснах в пощенската ти кутия, а ти си ги оставила у вас. Може би ще успея да отскоча дотам утре сутринта, преди работа. Може и да позволя да ги намери някой друг. Постоянно оставях следи, за които да могат да се хванат. Имаха много възможности да ме намерят, преди да те хвана. Ако те там, в своето полицейско управление, можеха да работят, това нямаше да се случи. Нито с тебе, нито с другите. Нека идиотите се сърдят сами на себе си. Казвал съм ти, че измяната е най-лошият от всичките грехове. По принцип е единственият. Казах го през един от първите дни в колежа. Тогава бяхме избягали от час и се разхождахме покрай фиорда. Ти каза, че също мислиш така. Мислех, че разбираш, че говоря сериозно. Тогава се направи, че си го разбрала. А трябваше да ме слушаш. Ти направи онова, което в никакъв случай не трябваше да правиш. Не ме интересува кой е той. Той може да е, който си иска. Сега вече е късно. Сега влизам при тебе, Мириам.