Нина взе химикалката и написа: "Арве". Седеше и гледаше написаното. Почеркът й винаги бе бил хубав и името му изглеждаше много добре. Тя извади пакетче с тютюн за дъвчене и щракайки с мишката, стигна до файла за Мириам Гайзаускас. Спомни си някои неща, за които бяха говорили вчера. За възрастта на жертвите.
Паупсен — 56, Давидсен — 46, Елвестран — 36. Преди три месеца Мириам бе станала на 26. Стомахът й изкъркори, защото Нина още не бе закусвала. В чекмеджето на бюрото й се намери ябълка. Тя я взе и я захапа. Какво още имаше там? Първата жертва бе намерена в горския парк на "Нурмарк", следващата — в парка "Фрогнер", а третата — пред вратата на Мириам. На вратата й бяха открити драскотини от мечи нокти. Всичко сякаш се приближаваше и приближаваше. Нина прочете внимателно всичките коментари на Арве към записите във файла и отбеляза с усмивка, че бе поправил грешката, за която му бе казала. "В Норвегия е от седем години — вече пишеше там. — Първата година е учила в колежа "Сандан" в селището Нурфьорд."
Нина затвори документа и извади на екрана списъка на всичко, което бе написала самата тя през времето, откакто работеше по случая. Измъчваше я усещането, че нещо пропускаше; някаква важна подробност; нещо, на което навремето не бе обърнала внимание. Отвори доклада си за посещението си в пансиона в Рейнколен, без въобще да бе сигурна, че щеше да намери тази информация там. Тя чу стъпките в коридора и ги позна. Изплю тютюна и бутна кошчето за боклук по-навътре под бюрото. Арве винаги идваше рано на работа. Ако тя, която без съмнение спадаше към нощните птици, бъдеше разпитана пристрастно, щеше — с извинение — да си признае, че имаше може би не само един повод да дойде тук преди всички тази сутрин.
Кабинетът на Арве се намираше малко по-надолу по коридора и той трябваше да мине покрай вратата й, която тя бе оставила открехната. За да бъде обаче сигурна, че той щеше да се сети, че тя бе тук, тя изрита кошчето за боклук и изруга. Стъпките в коридора заглъхнаха и на вратата й се почука. Тя се завъртя на стола си.
— Здрасти, Нина. Проблем ли имаш?
— А, не, просто… се спънах.
В какво би могла да се спъне, седейки, тя не уточни.
— Благодаря за вчерашната вечер — усмихна се Арве.
От това как го бе казал, бузите й пламнаха. Сигурно бе забелязал това, защото добави:
— Много ми хареса.
— На мен също — изчурулика тя и взела се в ръце, посочи китката му. — Порязал ли си се, Арве?
Той погледна ръката си:
— По дяволите, мислех, че съм изтрил всичко. Одрасках си ръката днес сутринта, докато чистех жигльора на колата си — намигна й той. — Не се притеснявай, ще го преживея и това.
Изглеждаше по-бледен от обичайното, лицето му бе отслабнало, очите му — възпалени.
— Добре ли спа? — попита го загрижено тя.
— Не мога да кажа. Имам чувството, че мобилният ми телефон звъня цяла нощ.
— Нещо важно ли?
Той прекара ръка по небръснатата си брадичка. Порасналата му четина бе по-тъмна от косата на главата му.
— Ами, например, някой си Аксел Глене ми звъня няколко пъти.
Нина бе разяждана от любопитство:
— И какво искаше?
— Кой го знае? Дрънкаше нещо неясно за онази студентка по медицина; за някакво писмо, което тя май получила. Струва ми се, че той играе някаква своя игра с нас. Успях да го убедя, че всички ние, които в момента сме на линия, ще се втурнем веднага да изпълняваме указанията му. Останалото ще го чуеш по време на сутрешното съвещание.
"Не си отивай!" — помисли си тя и изглежда, че той го усети, защото се приближи по-близо.
— А ти с какво се занимаваш тук? Струваше ми се, че съвсем не си ранно пиле — погледна екрана на монитора й той. — Оснеският район? Така и не си ми разказала по-подробно как пътувахте там.
Нина преметна крак върху крак. И днес също бе облечена с вталена блузка. Забеляза как погледът му се плъзна по гърдите й.
— Там гората е като стена! — въздъхна тя. — Сигурно не можеш да си представиш що за изпитание е за жена, израснала в Берген, да се забие в такава пустош! Нали самият ти си израснал в такива храсталаци.
Той се усмихна доброжелателно. На Нина й се стори, че той се канеше да приседне на края на бюрото й, така че може би щеше да успее да се докосне до бедрото му.
— Две такива пътувания за две седмици — зачурулика тя, разчиствайки бюрото от излишните хартии. — Викен се набута в някаква задънена улица. Стигнахме до бариера и заседнахме там. Само си ме представи — сама с Викен в девствена гора. Да ти се скъсат нервите, да ти кажа. Чувствах се като Червената шапчица по пътя към баба й. А при първото пътуване бе още по-зле, защото тогава се озовах на такова място, казва се Рейнволен…