— Рейнколен
— А, точно така. Място, обитавано от извънземни същества със странни синдроми.
Арве мълчеше и тя, смущавайки се, му заразказва подробно за посещението си в пансиона; за възрастната жена, работеща там; и за приличащата на мумия изсъхнала нещастница на неопределена възраст и в инвалидна количка. Както на самата нея се стори, разказваше твърде живописно историята, и Арве се усмихна един-два пъти.
— В един момент се стреснах здравата. От една от стаите изведнъж излезе едно такова огромно момчище със Синдром на Даун. Застана в средата на стаята, удари се с юмрук в гърдите и изрева — изимитира тя неговите гримаси и думи: "Освалд хваща мечето! Освалд хваща мечето!" А лелките не обърнаха никакво внимание на това. Седнаха заедно с него на диванчето и започнаха да го галят по козинката. И той се успокои.
Нурбак кимна:
— Знаят как да се държат с него.
Нина се отдръпна от него заедно със стола си.
— Ти го знаеш?… Там ли си бил?
Той я погледна в лицето. Изражението на очите му се промени и на нея й се стори, че те станаха някак си жестоки, но след това погледът му отново стана приветлив. Арве се облакъти на бюрото й и се усмихна:
— Освалд ми е брат.
62
Нина се опитваше с всички сили да се съсредоточи. "Поразходи се" из целия текст на бележките си за пътуването си до Рейнколен, след което препрочете още веднъж показанията на Мириам Гайзаускас. Арве бе отишъл в кабинета си, а освен него все още никой не бе дошъл. Опитваше се да се съсредоточи върху четенето на материалите по случая, но в ушите й все още звучеше собственият й глас, с който разказваше за страдащия от монголоизъм Освалд. Прехапа устни. Отдавна не се бе чувствала такава глупачка. Няколко пъти бе помолила за прошка. Арве се бе опитвал да обърне всичко на шега. Бе я уверил, че не приемал нищо лично. Че не го засягали такива подмятания. Че са му били правени и говорени и по-лоши неща. Че ставало въпрос за незнание, а не за зъл умисъл. "Наистина ли не ми се сърдиш?" — бе повтаряла тя отново и отново. Преди да си тръгне, я бе погалил по главата. Някак си лекичко я бе докоснал. Сигурно бе искал да я утеши и по някаква друга причина.
Не бе още успяла да реши какво да мисли за това, когато звъннаха от централата:
— Тук ми звъни един човек, който е на линия. Иска да го свържа с тебе. Казва, че бил католически свещеник от някаква църква тук, в Осло.
"Мириам!" — появи се в главата на Нина. Звънналият се представи като отец Раймонд Угелстад от Доминиканския орден.
— За Мириам ли се отнася? — изтръгна се от Нина.
— Да — каза светият отец. — Назова името ви, когато мина тия дни при мене. Така разбрах, че, изглежда, вие сте приказвали с нея.
Гласът му бе силен и говореше малко на нос. Тя си го представи като възрастен пълен човек, монах с кафяво расо.
— Звъня ви, защото съм много разтревожен. Откровено казано, се страхувам, че с нея би могло да се случи нещо…
Две минути по-късно Нина вече чукаше на вратата на Арве Нурбак. Колко хубаво бе, че можеше още сега да обсъди с него онова, което й бе разказал светият отец. И това можеше да заглади скорошното неловко положение, а може би и да направи така, че то съвсем да бъде забравено.
— Току-що ми звъннаха. Става дума за Мириам — и тя му обясни за какво ставаше въпрос.
— Това трябва да се провери веднага — реши Арве. Досег а й звънях, но тя не отговаря.
Вратата на квартирата на Мириам Гайзаускас бе открехната. На дръжката на бравата висеше целофан, от онези, в които продаваха цветя. Нина разгърна малката картичка, прикрепена към целофана със златна верижка. "Когато всичко това свърши…" — бе написано на нея. Тя я показа на Арве, който се наведе, за да разчете написаното.
— Не ми харесва това! — промърмори тя и отвори с крак вратата. — Мириам?
Арве застана зад нея:
— Сигурно трябва да се предприемат предпазни мерки, преди да се влезе, Нина.
— Нямаме време за това — много й се искаше да му покаже решителността си тя. — От кого да се пазим? Да не мислиш, че тук ще се натъкнем на страшна мечка?
Той се засмя:
— А ти не си от плашливите!
Нина влезе в хола. На пръв поглед всичко там изглеждаше така, както при последното й посещение. Няколко бутилки от пепси на масата, купчина книги. Спалната ниша бе празна, а одеялото постлано, както и да е.
— Мириам? — повтори тя и влезе в кухнята.