— Нали с Освалд сме стари приятели — каза напевно Ингеборг. — Истина ли е, Освалд?
— Освалд ще пътува с автобус — промърмори Освалд с пълна уста.
След като се наяде, Ингеборг го хвана за ръката и го заведе в стаята му:
— Сега полегни малко, Освалд, защото нали цяла нощ си се разхождал тук.
— Познавам Освалд от времената, когато той бе малко момченце, на седем-осем годинки — обясни малко по-късно Ингеборг, когато поседнаха във фоайето да пийнат кафенце. — Ох, божичко, ама че се напатих от тези момчетии!
Сигни отпи с удоволствие от кафето.
— Осе Берит разказваше, че когато е бил малък, баща му го е затварял в мазето. Нима е възможно това?
Ингеборг поклати глава, гледайки в една точка пред себе си. Тура бе заспала на стола си, главата й бе увиснала някак си настрани, а от устата й се стичаше слюнка. Ингеборг стана, изтри лицето й и подложи възглавничка под кокалестата й брадичка.
— Така си и беше, истината ти е казала — каза тя. — По онова време работех в Инспекцията за закрила на децата. Много тежък случай беше.
— Ама баща му би трябвало да е бил съвсем ненормален. Никой ли не съобщи за него?
Ингеборг изгледа мрачно Сигни:
— Именно това ме измъчва най-много. Че не успяхме да се намесим навреме. Неведнъж получавахме сигнали, че Нурбак прекалява, но чак когато ни звънна някакъв техен роднина и ни каза, че трябвало да отлетим като куршум там… — прехапа тънката си и бледа долна устна тя. — Повече от двадесет години са минали оттогава, но аз ще ти кажа, Сигни, че никога няма да забравя онова, което видях тогава. Никога.
— А какво бе станало?
Ингеборг затвори очи. На Сигни й се стори, че клепачите на старицата са не по-дебели от цигарена хартия. Имаше чувството, че тя я гледаше направо през тях.
— Ами, значи, приближаваме се ние до тази къщичка, навътре-е-е в гората — каза тя, отваряйки очите си, блестящи от сълзите. — А там, Боже мой!… Бутилки се търкалят наоколо, мръсни дрехи и съдове… Единият прозорец е счупен, така че в къщата просто е студ някакъв. Отначало не можехме никак да намерим дечицата, докато не слязохме в мазето. Там бяха заключени и двете. И ето че седи, значи, Арве и прегръща Освалд, за да не замръзне.
— Арве ли? — не разбра Сигни.
Ингеборг извади носната си кърпа и се изсекна.
— По-големият брат на Освалд. Бяха преседели там няколко дни. Татко им бе дал бутилка вода и няколко крайщника хляб им бе подхвърлил, а от самия него и следите вече бяха изстинали.
— Е, нали тогава вече сте се намесили?
— Разбира се. Арве, той израсна в приемно семейство в Лилестрьом. А Освалд го изпратиха тук, в заведението, и сега живее по-добре, отколкото в предишния си живот. Защо обаче толкова дълго протакахме и не се намесвахме… Татенцето им го съдиха за жестоко отношение с дечицата. Лежа може би няколко месеца. А след това се върна тук и живя като някакъв звяр в тази своя колиба, докато не се пропи и не умря.
Изведнъж сбръчканото лице на Ингеборг засия.
— Ето какво обаче ще ти кажа, Сигни, а именно че Арве Нурбак излезе добро момче. Дори не ми се вярва, че животът му се уреди така. Докато му търсехме приемно семейство, той остана у нас, вкъщи, а след това не ме забрави никога през всичките тези години.
Тя дръпна края на яката си и й показа бисерна огърлица, истинска на външен вид.
— Винаги е весел и винаги му е хубаво. Такъв си е той, Арве. Само от едно нещо изпадаше в ярост, а именно, ако някой кажеше нещо лошо за баща му. Тогава и крещеше, и ругаеше. Ако полицията не го била пъхнала зад решетките, никога нямало да се пропие и щял да е още жив — това си мислеше Арве. Мразеше полицията повече от всичко на света. Ако не се брои майка им, която ги бе зарязала. Много ми бе мъчно за него. Някак си обаче се укроти с годините и никога повече не ги споменаваше— нито майка си, нито баща си.
— Ужас! — възкликна Сигни. — Какво ли е трябвало да преживее детето, за да стане такъв?
Ингеборг въздъхна и погледна часовника си:
— Да, да, Сигни, трябва сигурно да отидем и да събудим Освалд. Няма през нощта отново да обикаля, я.
Сигни скочи от стола си:
— Седи си, седи, аз сама…
Тя отвори вратата на стаята на Освалд. От широко отворения прозорец я лъхна вятър. Леглото бе празно.
64
Нина успя да попита къде отиват, едва когато вече бе включила двигателя, а Викен се настани на седалката до нея и обясни:
— Арве е разгледал разпечатката на разговорите от мобилния телефон на Глене. Вчера вечерта, в двадесет и един, нула, нула, са му звъннали от стационарен телефон на улица "Тосенвейен". От жилище, собственик на което е Рита Йентофт.
— Йентофт ли? Току-що срещнах някъде това име… Взимали сме показания от нея. Сиге, ако не се лъжа…