— Така е. Тя е на петдесет и две години. Родена е в селището Гравдал на остров Вествогьой. Вече двадесет и пет години живее в Осло. Овдовяла е преди осем години. През целия си живот е работила в регистратурите на различни медицински заведения. В момента е трудоустроена в небезизвестния медицински център на улица "Бугстадвейен". Не е осъждана. Да ти докладвам ли и за данъците и кредитите й?
— Ясно — каза Нина. — Секретарката му.
Спря до самия вход за паркинга, където вече имаше патрулна кола. Викен изскочи, преди тя да успее да изключи двигателя. Около терасата потропваха с крака двама униформени полицаи.
— Звъняхме, но никой не ни отвори — съобщи им единият от тях. — Вратата не е заключена, но ни бе заповядано да ви изчакаме.
— Зад къщата? — излая Викен.
— Там стои наш човек.
— Добре. Тогава влизаме.
Той отвори вратата.
— Полиция! — извика, вече в антрето.
За да се убедят, че къщата е празна от мазето до покрива, им трябваха десет минути.
В приемната на клиниката на "Бугстадвейен" нямаше къде игла да пуснеш. Пред гишето на регистратурата една жена буташе напред-назад детска количка. В нея лежеше бебе и се скъсваше от рев. Стори им се също, че толкова отчаяно зазвъня изведнъж и телефонът на регистратурата. Никой не го вдигаше, защото там нямаше никого. Викен отвори стъклената врата до регистратурата и пропусна Нина в коридора. Зад още една врата, вдясно, имаше склад. Рафтовете му бяха отрупани с кутии с игли за инжекции и друга медицинска техника. Кабинетът на Аксел Глене бе празен и тъмен. На следващата врата висеше табелка: "Ингер Беата Гарберг". Викен почука и влезе, без да Дочака разрешение. Към него се обърна жена с бяла престилка и дълга прошарена коса, прибрана в опашка. На кушетката за прегледи зад нея, лежеше, подвил крака под себе си, мъж. Беше без дрехи от кръста надолу.
— Какво си позволявате?! — извика лекарката, забола във Викен пръстта на ръката си, облечена в гумена ръкавица. — Веднага напуснете кабинета ми!
Инспекторът промърмори някакво извинение.
— Полиция — обясни той. — Може ли да ви помолим за минутка в момента?
Лекарката — това бе, както и бе предположила Нина, доктор Гарберг — излезе в коридора с тях и затвори вратата след себе си. Тя бе с половин глава по-висока от Викен и изглежда, че той леко се смути.
— Къде е Рита Йентофт? — попита Нина.
Доктор Гарберг изви очи към небето:
— Къде да е? На регистратурата сигурно или е отишла до тоалетната. Аз откъде мога да знам!?
— Да сте виждали Аксел Глене от вчера? — намеси се и Викен.
— Не съм — изсъска лекарката. — Не съм го виждала и е вече време да го оставите на мира. И без това вече достатъчно му пихте кръвчицата. Как ще работи след всичко, което наприказвахте на журналистите? През целия си живот никога не се бях сблъсквала с по-голяма подлост!
Тя кипеше цялата от негодувание и Викен отстъпи крачка-две, едва не налитайки върху нисичка и пухкава жена, излязла през вратата зад гърба му.
— Що за лудост е пък това? — попита тя.
Без да й обръща никакво внимание, доктор Гарберг продължаваше да си го изкарва върху тях. Тя свали от ръката си гумената ръкавица, смачка я и я захвърли на пода. Вече ги ругаеше заради архива, където се пазели историите на заболяванията на пациентите, защото полицията се била ровила в него без разрешението й.
— Аз ще се оправя с това, Ингер Беата — каза пухкавелката и ги поведе към кабинета на Глене.
Викен сръга Нина с лакът.
— Мадам страда от истерия — постави диагнозата си той.
— Лекува се с помощта на половин бутилка и добър мъж.
Косата на Рита Йентофт бе подложена, според определението на Нина, на шоково изсветляване. Това не разкрасяваше кой знае колко тази жена, която бе надхвърлила петдесетте. Тя обаче се оказа чевръста и дружелюбна и отговаряше ясно на всичките зададени й въпроси.
— Сигурна ли сте в това? — повтори Нина. — Че Глене е съобщил в полицията за онова, което е намерил в квартирата на Мириам Гайзаускас?
— Вече ви го казах два пъти, но ако искате, мога да го повторя и още два пъти — отговори й Рита Йентофт.
— Аксел бе в шок от онова, което бе видял там. Бе просто уплашен до смърт, че било възможно да се е случило нещо на тази студентка — едва ли не изплю думата "студентка" тя. — Поради това той искаше на всяка цена да дойде тук за плика.
— Какъв плик?
Секретарката явно нямаше нищо против да им разкаже за това.
Докато слизаха надолу към колата, Нина рече:
— Ако се съди по всичко, може да се вярва на онова, което каза. Това може да обясни по какъв начин пръстовите отпечатъци на Глене са се озовали върху снимките.