"Разбира се, че попитах Бреде. Той твърди, че не е бил той, но отказва да каже каквото и да било друго. Както знаеш, Бреде вечно отказва да прави каквото и да било. Той е от онези, които не искат да отговарят за постъпките си. Неведнъж му е предоставяна възможността да си признае, но той веднага изпада в бяс — въздъхва тежко баща му. — Знам, че ти и Бреде никога не се клеветите взаимно. И това е хубаво."
Интонацията му става приятелска, но от това става само още по-лошо. Когато в гласа му има такова дружелюбие, целият свят е твой. Когато това дружелюбие изчезва от гласа му, губиш всичко.
"В дадения случай обаче ще се наложи да направиш изключение. Да се убие куче е толкова лошо, колкото и да се убие човек. Ето защо те питам, Аксел. И ще те питам само веднъж. Бреде ли го направи?"
"Да, татко."
Аксел седеше, опрял гръб на нещо твърди и закръглено като тръба. Тялото му бе изтръпнало — изглежда, че му се бе наложило да преседи така дълги часове. Усещаше, че ръцете му бяха закопчани с белезници. Аксел се опита да разбере какво се бе случило с него: "Събориха ме. Той беше тук. Той ме чакаше в колибата. Полицията не е идвала. Мазе. Държат ме в същото мазе".
— Мириам — прошепна той.
Някъде в тъмното чу ехото от дишането си. Отляво. Не, това не бе ехо, това бе дишане на някой друг, по-бавно и по-силно от неговото. Миризмата на гнило бе толкова силна, че бе събудила Аксел. Веднъж му се бе наложило заедно с полицията да разбиват вратата на апартамента на стара жена, която съседите не бяха виждали от повече от две седмици. Миризмата, която сега настойчиво се пъхаше в ноздрите му, бе още по-гадна. Той се опитваше да диша през устата и колкото се може по-бавно, за да издържи. Опитваше се да сдържи порива си да завие с всички сили, изпъвайки врат нагоре. Заставяше се да седи тихо. "Това е единственият ми шанс — помисли си той, без сам да знае защо. — Трябва да запазя спокойствие. И това е единственият шанс на Мириам."
66
Събуди го някакъв звук. Ивицата светлина бе изчезнала — сигурно бе настъпила вечерта или нощта. Точно над главата му се чуха стъпки и звук от затваряна врата. Стъпките горе се върнаха назад и стихнаха. Нещо бе премествано по пода, като че ли мебел. Веднага след това се отвори капак. Рязка светлина го удари в лицето, изгаряйки очите му. Наложи му се да зажуми. Чу как някой слиза по подвижната стълба и го изрита, така че той отвори едно око. В лицето му все още светеше фенерче. То бе държано от човек, навел се над него.
— Аха, събуди се.
Аксел по никакъв начин не можеше да разгледа говорещия, но веднага разбра кой беше той.
— Донесох ти вода.
И към устните му се притисна гърлото на пластмасова бутилка. Тя не миришеше на нищо и той отпи няколко глътки.
— Какво искаш от мене, Нурбак? — промърмори той.
Онзи отстрани конуса светлина от очите на Аксел:
— А ти какво искаш от мене? Нали ти се вмъкна тук, без да питаш.
Аксел си пое колкото се можеше по-дълбоко дъх:
— Мириам…
Като че ли събеседникът му се разсмя.
— Не трябва да й правиш нищо лошо — изстена Аксел. — Аз я въвлякох в това.
— Млъкни! — изсъска Нурбак. — Знам всичко, което е било между вас, разбра ли? И най-малките подробности от онова, с което се занимавахте. И когато се чукахте в колибата от смърчови клони, и в леглото в квартирата й. Тя те искаше. Не се опитвай да я предпазиш, защото мога да ти се ядосам и на тебе.
Насочи отново фенерчето право в лицето на Аксел.
— Нямам нищо против тебе, Глене — каза малко по-спокойно той. — Какво от това, че си чукал Мириам. Това е нормално. Аз ти позволих да го направиш. Ти си нормален мъж. Ако не се бе домъкнал тук, щеше да се предпазиш.
— Да се предпазя от какво? — процеди Аксел.
Нурбак не отговори. Помълчал малко, той каза:
— В деня, в който караше колело из гората, аз стоях и гледах как се къпеше в онова езерце. Нищо не ми пречеше да те довърша още тогава. Ти стоеше гол и се озърташе наоколо. Това обаче щеше да е много лесно. Позабавих се само малко с велосипеда ти.
И той издаде звук, имитиращ съскането на въздух, излизащ от спукана гума.
— Когато обаче видях, че ти се спря да си поговориш с лелката, разбрах какво трябва да направя. Това беше супер! Може би тази идея би могла да хрумне и на още някого. Кой обаче би имал смелостта да направи нещо подобно?
Изсвири с уста някаква част от мелодия той.
— Проблемът въобще не беше в тебе, но ти през цялото време се пречкаше пред краката ми — наведе се по-близо до Аксел той. — Да, ти не си виновен, дявол да го вземе! Ти ми харесваш, Глене. Ти си добър лекар и чудесен баща на децата си. Тя забърка цялата каша. Обеща ми какво ли не, а след това плю на това. Може би и тебе е наричала родствена душа?