Аксел не намери какво да отговори.
— Как мислиш? Как трябва да се постъпва с жени, които ти обещават какво ли не, а след това плюят на това? — този път Нурбак не изчака отговора. — Позволявах й да се досеща какво я чака. Постоянно да усеща, че тази съдба се прокрадва все по-близо към нея, но така, че да не можеше да разбере какво става. Една, две, три. С четвъртата ще се случи. Останалите женички ми предостави случайността, също, както и тебе — засмя се той. — Тя ме жалеше, Глене. Не можеше да се накара да направи каквото и да било, за да усложни положението ми. Отначало искаше да се убеди във всичко на сто процента. Бедното момиче! А сега за кого й е жал? Как мислиш? Ти ми харесваш — повтори Нурбак, защото Аксел така и не му отговори. — Тъжно е, че дойде тук.
— Ще ни намерят — изхриптя Аксел. — Звънях от мобилния си от тази къща.
Нурбак цъкна с език:
— Съжалявам, че ще те огорча, но за твоите позвънявания отговарям аз. Последният разговор, регистриран от телефона на Аксел Глене, е проведен от крайбрежната улица "Акер-Брюге". Наложи се на целия екип да отиде спешно там. Ти обаче сигурно се досещаш кой звънеше оттам. Сега мобилният ти телефон лежи на дъното на фиорда, до самия пристан.
Аксел не се предаваше:
— Мнозина знаят, че вие и Мириам сте се срещали. Рано или късно…
— Може би ще изплува и това — прекъсна го Нурбак. — А може би и не. Във всеки случай обаче вече ще е късно.
— Какво имаш предвид?
— Току-що ми хрумна една идея. Най-сетне имам представа как ще свърши всичко това. И в него има нещо прекрасно — гласът на Нурбак зазвуча така, сякаш говореше с най-добрия си приятел. — Утре ще ви намерят. Заедно. Някой ще се натъкне на вас в гаража на нашия най-добър следовател под сградата на полицейското управление. Ще лежите там, обвили ръце един около друг, сякаш прегръщайки се… Ще лежи онова, което ще остане от вас. Логично е. И е силно. Със същия успех може да се постави бомба под онази сграда.
Аксел се опита да свърже онова, което чу, но не бе в състояние да го разбере.
— Ако се постараят достатъчно, ще си изяснят кой ви е оставил там — изхъмка Нурбак. — Така искам. Отдавна можеха да го разберат. Ако Викен съобразяваше по-бързо и бе зает по-малко със себе си, можеше преди няколко седмици да се е досетил за мене и Мириам — изведнъж гласът му зазвуча загрижено. — През цялото време им подхвърлях всякаква информация, помагах им да излязат на следа. Ако вършеха работата си както трябва, нищо от това нямаше да се случи. Сега обаче все пак ще се случи.
Аксел се опита да се извърне:
— Къде е тя?
Нурбак се изкашля:
— Много ли ти се иска да знаеш?
— Да.
— Лежи на леглото в една от стаите горе. Наложи ми се да я заключа там. Сега й е добре. Тъкмо я завивах с одеяло, когато ти нахлу изведнъж тук.
Аксел се задърпа от белезниците:
— Ако ме пуснеш, ще ти помогна.
Нурбак се разсмя с цяло гърло:
— Лежиш тук и се каниш да ми помогнеш? Не обещавай повече от онова, което можеш да направиш, Глене. Помни, че ми харесваш. Не ме разочаровай. Не трябва да се лъжем един друг — той се наведе съвсем ниско и добави тихичко: — Скоро ще разкопчая белезниците ти.
Извади някакъв предмет и го поднесе към лъча от фенерчето. Беше спринцовка.
— Ще ти бия инжекция, за да можеш да поспиш. Когато се събудиш, белезниците ти ще бъдат отключени. Искам да ти дам шанс. Все пак не съм някакъв звяр.
— Какъв шанс?
Нурбак освети мазето с фенерчето, завъртайки го в дъга. Таванът бе толкова висок, че той можеше да стои прав, почти без да се навежда. Помещението бе разделено на две от решетка.
— Би трябвало да те заинтересува това място, Глене. Баща ти сигурно е бил тук неведнъж, докато е бил партизанин. Дядо ми му е помогнал да избяга. Точно преди да хванат него самия. Не изключвам да са били приятели. Тук са имали радиопредавател и дори печатарска машина. Не са държали обаче затворници тук. Започнало е много по-късно, много години след края на войната. Баща ми постави решетката.
И той освети един от ъглите на стаята. Там лежеше огромно тъмно тяло, чиито хълбоци бавно се повдигаха.
— Това пък какво е?
— Не викай толкова силно, Глене! Или искаш още отсега да я събудиш? — Нурбак насочи отново фенерчето натам.
— Не е толкова трудно да хванеш такова същество, когато знаеш всичко за това как живеят, кои места обитават, как реагират, когато поставиш примамка и я прикриеш с клонки и пръст. Остава само да залегнеш и да чакаш. Тази грамада обаче не бих могъл никога да домъкна дотук, ако правех всичко сам… Жалко, че не се запозна с брат ми, Глене.
Аксел бе разтворил широко очи. Не можеше да повярва на онова, което виждаше.