С едно движение Аксел щракна белезниците на китката на Арве.
— Не трябваше да го правиш, Аксел — гласът на Нурбак отново стана тих, груб. — Въобще не трябваше да го правиш.
От ъгъла се чу тихо ръмжене и стържене на нокти по каменния под. Нурбак се опита да освободи ръката си, но Аксел се извъртя и с цялото си тяло я притисна от вътрешната страна на решетката.
— Е, добре! — извика Нурбак. — Ще отключа катинара. А ти обаче, дявол да те вземе, пусни ръката ми!
Той се замъчи с катинара и изпусна видеокамерата на пода. Аксел чу как катинарът изщрака, отключи се и излетя от халките. И в този момент звярът се хвърли върху тях. Прегракнал рев и нещо, стоварващо се върху тях в полумрака. Аксел бе облъхнат от дъха на пастта му, от вонята от вътрешността на звяра. Той се хвърли настрани, увличайки Нурбак след себе си. Ревът премина в гърлено хриптене, завършило с щракане на зъби.
Нурбак изкрещя диво. Животното се бе вкопчило в ръката му в мъртва хватка и мяташе глава от една страна на друга. Очите му бяха излезли от орбитите си и бяха налети с кръв. Колкото и Аксел да се притискаше до решетката на вратата и той бе разтърсван заедно с Нурбак. Ръката се откъсна от тялото с хрущене. Челюстите на мечката се разтвориха, звярът вдигна глава, след което отново я сведе и оголи зъби. Аксел едва успя да се отдръпне. Болка прониза главата му. Вратата на решетката се разтвори. Той падна по гръб и се изтърколи навън. Като през вода чуваше точно над себе си воплите на Нурбак. Последният го хвана с ръка за косата, но Аксел с всички сили удари с лакът назад, попадайки в нещо меко. Претърколи се през глава и се вкопчи в подвижната стълба. Изкачи едно стъпало, после — още едно, измъкна се на пода на стаята отгоре и отпълзя встрани от отвора. Имаше усещането, че половината му лице е изгорено. Можеше да вижда, но само с едно око. Виковете на Нурбак отдолу изведнъж престанаха.
Аксел докуцука с усилие до вратата на спалнята. Тя бе все така заключена.
— Мириам, тук ли си?
Обърна се и се затича към външната врата. От мазето се разнасяха звуци, които бяха непоносими за слушане.
Навън бе тъмно. Земята бе поръсена от тънък бял килим. Между дърветата просветваше луната. Прокрадвайки се, Аксел обиколи около къщата. "Кой от прозорците е, Аксел? —изстена той. — Кой от прозорците е?"Спря до първия. От китката му висеше нещо. От белезниците все още се люлееше парче от откъсната ръка, но тя не бе неговата. Той я хвана и замахвайки, удари с нея по стъклото. Дръпна рамката отвътре и прозорецът се отвори. Скачайки на пода, забеляза мимоходом, че се е порязал.
Под призрачната светлина на луната едва се виждаше главата й на възглавницата и разпиляната около нея коса.
— Мириам…
Аксел направи още една крачка към леглото. В носа му нахлу зловоние. Той продължаваше да повтаря името й, сякаш можеше с това да прогони тази миризма, да очисти тъмната стая от нея. Дръпна одеялото от нея. Тялото не се виждаше, но не успя да се избави от вонята от разпорения й корем. Залитайки, той отстъпи няколко крачки и се хвърли към прозореца. Измъкна се навън и треперейки, падна на земята. Когато отвори очи, иззад ъгъла на къщата се появи звярът. Аксел успя с мъка да се изправи на крака. "Стой спокойно, Аксел, не бягай. Сега не трябва да се бяга."Звярът също се изправи на задните си лапи, изви глава и го погледна право в очите.
Аксел закрещя. Този вик съдържаше всичко, което се случваше вътре в него. С него той изля душата си и все крещеше и крещеше право в муцуната на животното.
Мечката застина на задни лапи. Бяха приблизително еднакви на ръст с Аксел. След това тя се отпусна на предните си лапи и заотстъпва назад. Отдалечи се на няколко крачки, вдигна муцуна и започна да души.
Обърна се, заръмжа и се отправи в тръс към края на гората, зад върховете на дърветата на която луната вече се бе почти скрила.
Когато Аксел дойде на себе си, той откри, че седи в кола. Ключът за запалването си беше на мястото. Той включи двигателя и излезе на горския път. От време на време от гърлото му се откъсваха пресипнали викове. Те се появяваха на тласъци и той не знаеше нито откъде идваха, нито как да ги спре. Аксел се движеше бавно напред на първа скорост. Над коленете му се люлееше откъснатата ръка на младшия полицейски инспектор Нурбак.
След поредния завой светлината на фаровете освети идващ срещу него човек. Аксел спря. Така и не виждаше с дясното око. Някой стоеше, наведен над капака на двигателя, и се опитваше да види през предното стъкло кой е в колата. Широко лице с изопачени черти — разногледи очи и отворена уста, крещяща му нещо.