Полицейският инспектор Ханс Магнус Викен и останалите членове на следствения екип гледаха пресконференцията в стаята, където обикновено провеждаха съвещанията си. Нина Йебсен седеше, устремила се с цялото си тяло към екрана, и дъвчеше енергично нещо, а Сиге Хелгарсон бе подпрял облегалката на стола си на стената и полулегнал на него, бе отворил уста в изумена усмивка.
— Ще падат глави! — предсказа той, очевидно не забелязвайки, че в дадения случай метафората му бе лишена от тактичност. — Ето в такива дни разбираш колко ти е провървяло, че не си станал началник.
По изключение този път Викен нямаше нито един коментар спрямо него. Инспекторът стоеше до стената, скръстил ръце на гърдите си, и мълчеше с каменно лице. Картините от тази нощ бяха все още пред очите му. Къщичката на Арве Нурбак, леглото с останките на изчезналата жена — Мириам Гайзаускас. Бе слязъл и в мазето… Миризмата се бе оказала още по-прилепчива, нямаше отърваване от нея. Той се опита да прогони тези спомени, като взе чашката си с кафе и я изля в устата си, усещайки как киселините бълбукат и се движат в стомаха му. Болката в стомаха му се усили, когато инспекторът си помисли за Арве Нурбак. Викен си даде ден, пряко сили — два, за да се избави окончателно от тези мисли. През цялата нощ се бе опитвал да намери някакво алтернативно обяснение на случилото се, защото така или иначе Арве също се бе оказал жертва. През кратките минути преди носилката с Аксел Глене да бъде откарана в операционната на болница "Улевол", на Викен му бяха позволили да му зададе два-три въпроса. Отговорите бяха потвърдили най-лошите от опасенията му, но не бяха разсеяли напълно остатъка от съмнения.
Едва към десет часа бе успял да се настани зад бюрото с писмата от колата на Глене и диктофона, който бе намерен в колибата. Там също бе намерена и видеокамера. Викен пусна първия видеоклип на дисплея на компютъра си и разбра, че страданията, на които са били подложени жертвите в мазето на колибата, са били старателно документирани. Реши да отложи разглеждането на тези материали.
След като прочете писмата и изслуша записите на диктофона, всичките тухлички по случая застанаха на мястото си и не остана вече място за съмнения. При това разследване Арве Нурбак се бе оказвал през цялото време на крачка пред следствения екип. Бе ги водил, накъдето си иска, и си бе играл с тях — бе намерил обяснение на отпечатъците от мечи лапи и следи от нокти; бе посъветвал Викен да изпрати следователи в Оснес; бе направил така, че да търсят в непосредствена близост до къщичката, където бе държал заключени жертвите си. И бе успял да ги прекара. Сведенията за Мириам Гайзаускас или бяха запазени в тайна, или бяха фалшифицирани. Личността на бившия й годеник — измислена.
Викен погледна листчето, на което бе написал времето, пред което се бяха случвали определени събития. Мириам бе похитена в сряда вечерта, скоро след като тя бе напуснала католическия храм в район "Майорстюа" около шест и двадесет и пет. Нурбак е могъл да успее да я откара в къщичката си и да се върне до 21 часа, когато бе започнал разпитът на Глене… На Викен му хрумна, че по-вероятно бе Мириам, с тапа в устата и сънотворно в кръвта, да бе лежала в багажника на колата на Нурбак, докато самият той бе участвал във вземането на показания. В такъв случай тя се бе намирала в гаража на полицейското управление, с няколко етажа по-надолу от мястото, където бяха седели те. Патологоанатомичната експертиза бе показала, че е била убита не по-рано от през нощта срещу петък, тоест повече от денонощие след това.
Викен обаче не си губи времето със самообвинения.
Още докато бе чел писмата, бе съобразил, че може да извлече известна полза от всичко това. Взе писмата със себе си и успя да ги покаже на Финкенхаген, преди да я извикат при началника на полицейското управление за участие в подготовката на пресконференцията.
Скоро след това му звънна Кая Фредвол от вестник "ВГ". И тогава на Викен му бе станало ясно как трябваше да изиграе картите си. Той забърза надолу по стълбището, седна в колата и й звънна.
Нина изскочи първа от стаята за съвещания след приключването на пресконференцията. Викен я проследи с поглед — като че ли искаше да остане сама. Когато обаче минаваше няколко минути по-късно покрай вратата й, тя го извика. Изпълнен с неприятни предчувствия, той спря на прага й. Седейки пред компютъра, тя го извика с ръка: