— Вижте ето това!
Викен надникна над рамото й. Косата на Нина миришеше на някакви плодове и той се наведе толкова ниско, че докосна с гърди гърба й. Тя отвори електронния сайт на вестник, ЗГ". Голяма част от екрана бе заета от заглавието: "Изневяра, ревност и зверски убийства". Под заглавието имаше снимка на Мириам. Тя стоеше до стената на къщичката и се усмихваше. С една ръка я прегръщаше огромен мъж с монголоидни черти на лицето.
Викен го бе видял през същата тази нощ — двама инспектори го отвеждаха по-далече от колибата, в мазето на която бе намерен.
Инспекторът сбърчи мъхнатите си вежди и се постара с всички сили да се направи на учуден.
— Как, по дяволите, са успели да изровят тази история? — възкликна той, когато Нина кликна с мишката върху линка: "Научете всичко за мечите убийства и за скандала в полицията на Осло".
70
Аксел чува, че някъде далече звъни телефон. Става от леглото. Звукът се разнася някъде иззад прозореца, но през стъклото не се вижда нищо. Той се опитва да отвори прозореца, но той няма бравичка. "Не мога да ти вдигна, Мириам. Не знам откъде идва звъненето." Вдига ръка за удар, готвейки се да счупи стъклото.
Веднага няколко души го хващат за ръцете.
— Трябва ви спокойствие, Аксел — ниският глас идваше някъде отгоре. — Трябва ви спокойствие и тогава всичко ще е наред.
Той отвори очи. Виждаше само с едното. Над Аксел се бяха навели три лица.
— Кои сте вие?
— Аз ви оперирах.
— Мириам се опитва да ми звънне!
Жена с малки кръгли очилца му каза:
— Нямахте в себе си мобилен телефон, но ако някой ви звънне, то обезателно ще ви кажем.
— Какво ми инжектирахте?
— В системата има морфин.
Аксел отново легна на възглавницата. Стоящите до него пуснаха ръцете му.
— Виждам само с едното око.
Хирургът приседна на края на леглото му:
— Останали сте само с едно око, Аксел, но пък то е съвсем здраво. Ще имате зрение като на едноок сокол — усмивката сякаш беше залепнала на устните на хирурга. — Операцията мина успешно. Къде по-трудно бе да се справим с всичките онези досадни журналисти. Ние обаче правим всичко, което е по силите ни, за да не ги допуснем при вас.
— А кой звъни?
Жената с очилата отново се наведе над него. Тя миришеше на сапун, а от устата й — на сардини.
— Тук е съвсем тихо, Аксел. Никой не звъни.
Той вдига мобилния телефон от нощното шкафче и го притиска до ухото си. Отново нито звук. Пак бе вдигнал неправилния мобилен телефон, защото някакъв телефон продължава да звъни. Прозорецът е тъмен и непрозрачен, но той вижда, че зад стъклото свети силна лампа. Там се движат някакви сенки. "Сега, Аксел, ще ти се наложи да отговаряш за постъпките си." "Да, аз ще отговарям за постъпките си, татко, но първо трябва да отговоря на позвъняването. Звъни ми Мириам. Трябва да й разкажа всичко." "Не изпитвай търпението ми, Аксел! Длъжен си да отговаряш веднага за постъпките си."
На терасата стоят две момчета. Лято е и слънцето изглежда почти бяло. Слабичките им телца са голи до кръста и ръцете им вече са порозовели от слънцето. Това е един от първите топли дни през лятната ваканция.
— Да отидем с велосипедите на плаж в Уксвал — предлага Бреде.
— Колелото ми още не е напомпано — отговаря Аксел.
— А и обещахме да наглеждаме Балдер.
— Можеш да седнеш на багажника ми и да се отблъскваш с крака. Балдер ще тича след нас.
— Вредно е за лапите му — възразява Аксел. — Могат отново да се възпалят. Нали чу какво каза татко сутринта? Ще те убие, ако го направиш.
Бреде се смее с такъв смях, който сякаш не излиза от тъничкото момчешко гърло, а отнякъде другаде.
— Представи си, че изведнъж Балдер се разболее и пукне. Така ще му се пада на татко. Той обича повече тази твар, отколкото когото и да е от нас.
Аксел се бави с отговора. Бреде казва:
— Ако не ми вярваш, можем да застреляме песа и ще видиш, че съм прав.
Балдер вдига голямата си глава и гледа към тях от сенчицата до будката.
— Виждаш ли, той ти се смее? — отбелязва Аксел.
Бреде се приближава, без да бърза до кучето, навежда се над него и го почесва зад ухото:
— А не, Балдер, нали не се смееш на мене?
Кучата опашка се движи по тревата от една страна на друга като огромна космата гъсеница.
— Не трябва да се говори така! — възкликва Аксел, ядосал се изведнъж.
— Какво не трябва да се говори?
— Да се говори така за татко.
Бреде го гледа, примижавайки. Погледът му раздразва още повече Аксел. Той отваря вратата на къщата, изтичва на втория етаж и още по-нагоре — на тавана. Изскача обратно, носейки кожена чанта в ръка.
Бреде застава до Балдер:
— За какво ти е това?