— Изчезналата жена ли са намерили? — извика някой на гърба му.
Той вдигна и двете си ръце в знак, че не може още да каже нищо, и продължи нататък по жвакащата от влагата трева.
— Ще научите после — измърмори, без да се обръща.
Първото, което му хрумна, когато се спусна по хлъзгавия склон и видя облечените в бяло криминалисти, които, свили се на три, се придвижваха бавно под светлината на прожекторите, бе, че се снимаше филм. Това усещане се усилваше от тялото, лежащо в неестествена поза сред спаружената коприва на брега на изкуственото езеро с лице към водата, сякаш последното, което загиналата се бе опитала да направи преди смъртта си, бе да допълзи до водата и да пийне от нея.
Нина Йебсен се приближи до него и му подаде чифт сини калцуни. Бе с униформа и дъхът й миришеше на тютюн. Преди две седмици бе заявила, че спира окончателно пушенето.
— Сесилия Давидсен — каза Викен и това прозвуча по-скоро като констатиране на факта, отколкото като въпрос.
— Много неща говорят в полза на това. Цветът на косата и телосложението отговарят на описанието. И дрехите й са същите, които бяха указани.
— Кой я е намерил?
— Една двойка на път за вкъщи. Приличат на пияници. Дават показания в участъка в "Майорстюа".
— Има ли там някой от нашите?
— Арве е най-старшият там. Сиге трябва да пристигне там не по-късно от шест.
Викен се приближи до загиналата и светна с фенерчето си. Между парцалите на изпокъсаното й яке се виждаше голият й гръб. Напряко от външния край на ребрата и обхващайки цялата шия, се проточваше широка ивица от пет дълбоки разкъсни рани.
— По дяволите! — промърмори той под нос. — Дявол знае какво е това!
От стомаха му се надигнаха киселини. Той порови в джоба си, надявайки се да намери хапчета за намаляване на киселинността, но не намери нищо.
— До болка приличат на раните по тялото на жената, намерена в "Нурмарк" — чу той гласа на Нина Йебсен зад гърба си.
Изправи се, направи няколко крачки назад и затъна в нещо лепкаво. Светна с фенерчето си — не само найлоновите калцуни, но и стърчащите от дупките им остри носове на лъснатите му до блясък обувки бяха изцапани с изпражнения. Изруга цветущо и се огледа с надеждата да намери нещо, с което да махне тази гадост.
— Техниците са намерили следи — съобщи му Нина Йебсен.
Тонът, с който бе казано това, бе толкова пресилено спокоен, че той се обърна рязко към нея:
— Какви следи?
Тя посочи единия от техниците, който бе клекнал до изкуственото езеро на няколко метра от тях. Викен се отправи към него. По дължина следата в тинята съответстваше на размера на детски крак, но бе значително по-широка и с ясни отпечатъци от нокти. Тази следа приличаше на онази, която бе видял на мястото на намирането на тялото в горския парк, и за това нямаше никакви съмнения. Отвори уста, но думите, които се канеше да произнесе, заседнаха в гърлото му.
Техникът освети с фенерчето си брега на езерото:
— На няколко места тук има дълбоки следи от животно, а след това се губят във водата.
Колбата с киселина, в която постепенно се превръщаше стомахът на Викен, рязко го заболя. Той погледна нагоре, към края на склона, и се вслуша в шумящите там гласове, в ръмженето на двигател, и чу как извикаха някого. Може би бяха успели да уловят онова, което си бяха говорили с Нина, с помощта на насочените микрофони. Вертолетът се спусна по-ниско и кръжеше в тъмното небе като огромна птица. Инспекторът се опита да си представи каква щеше да бъде реакцията, когато публикуваха онова, което си бе помислил сега. Щеше да бъде буря, цунами! Той преглътна киселините, стигнали до самите му устни.
26
По времето, когато Нина Йебсен дописа доклада за местопрестъплението, отвориха стола. До започването на оперативката тя щеше да успее да изтича до него и да си вземе сандвич с бутилка минерална вода. От стола тя слезе обратно в кабинета, който деляха със Сигмундур Хелгарсон. Той, както обикновено, закъсняваше, а тя можеше само да се радва, че известно време работи на тихо. Тя разкъса обвивката на сандвича, повдигна горната филия и се постара да махне по възможност цялата майонеза.
Дъвчейки сандвича, прочете набрания текст. Едва сега започна да осъзнава какво бе видяла през тази нощ в парка "Фрогнер". Остави недоядения сандвич настрани, пийна няколко глътки вода и отвори интернет-страницата на вестник "Афтенпостен". Основното заглавие бе: "Намерена е убита". Тя знаеше, че това бе само началото и премина на страницата на "ВГ" в мрежата, за да получи по-ясна представа какво ги очакваше. "Следи от мечка стръвница в центъра на Осло." Очите й се окръглиха. На снимката се виждаше брега на изкуственото езеро, където бе намерена жената, убитата, криминалистите в бяло и още някаква фигура, която бе напълно възможно да бе самата тя. Снимката бе направена отгоре, от вертолета с помощта на телеобектив. Веселичка пресконференция ги очакваше в десет часа. В нея трябваше да участват Агнес Финкенхаген и Викен, и още някой от седмия етаж, може би самият началник на полицейското управление в града. Викен бе дал да се разбере предварително, че изтичането на информация при този случай ще се пресича безпощадно. Нина Йебсен се забавляваше с този израз, който можеше спокойно да бе заимстван от стар филм за Дивия Запад, но нямаше поводи да се съмнява, че той говореше сериозно. Съвсем не бе толкова трудно да се сработиш с Викен, както твърдяха някои. Той приличаше на много сложна машина и трябваше само да разбереш как работи тя. Нина бе казала това на Сиге Хелгарсон, когато той бе смъмрен, но той, изглежда, не споделяше мнението й. Сигмундур имаше навика да нарича старши инспектор X. М. Викен "Гласа на господаря му" —His Master’s Voice— или просто Гласа зад гърба му. Според Нина Йебсен този прякор бе много подходящ, но самата тя не го използваше.