Впечатленията на момичето от Берген за нощното пътуване през източната част на Норвегия можеха да бъдат предадени с помощта само на една дума: "Гора". А в тези гранични краища тя бе и просто дремеща. Нина се ужасяваше от възможността да се изгуби в тази гора. "Няма нищо чудно, че хората, живеещи по тези краища са мрачни и необщителни" — въздъхна тя, без да бе сигурна, че мрачните хора тук, в горския гъсталак, бяха повече, отколкото в Западна Норвегия. Там, където бе родена тя, обаче всичко претърпяваше промени — и светлината, и ароматите, и настроението, и душевните пориви също. Дори и постоянният бергенски дъжд й липсваше, докато се бе носила по пътя, навлизайки в смърчовата гора, където зад гъстата стена на дърветата дори и не се мяркаше пролука.
Началникът на полицията й бе обяснил подробно по кой път трябваше да тръгне, за да стигне до Рейнколен, и все пак тя бе завила не където трябваше. Изглежда, че не й достигаха гените, отговарящи за способността за ориентиране в тази първобитна гора. Тя стигна до селище, казващо се Омуен, и сви към бензиностанцията на "Ессо", за да попита за пътя. В дъното на помещението, опрял се на щанда, стоеше младеж на възраст от двадесет до тридесет години. Главата му бе избръсната като на скинхед.
На фона на светлата кожа на главата му се открояваше татуировка, представляваща два кръстосани меча. Когато тя се приближи до щанда, той едва я удостои с поглед и веднага се извърна, продължавайки да гледа някъде зад вратата, навътре в помещението, където, изглежда, имаше телевизор. Побарабанила с пръстчета по щанда и изкашляла се два пъти, тя изгуби търпение.
— Вие какво? Да не сте затворили за днес? — попита тя високо и решително и младежът трепна.
Влачейки крака, той се приближи, без да бърза, до щанда и се взря мрачно в нея. Когато Нина му обясни какво иска, той извади пътна карта, плесна я върху щанда, прелисти я и започна да й показва:
— Минали сте покрай тази табела, която е на три километра оттук. Просто е невъзможно да не бъде забелязана. Дори мутантите и останалите идиоти, които живеят там, намират лесно пътя.
Тя се задъха от възмущение, опита се да се вземе в ръце, но все пак не се сдържа:
— Изглежда, че мястото там не е стигнало за някои идиоти.
Вече излизайки през вратата, тя чу подхвърлената след нея дума, съответстваща на онази част от тялото, която тя имаше, за да й завиждат всички, между които и той.
Жената, отворила вратата на приюта, бе белокоса и крехка, с набръчкана и спаружена шия. Тя се прегърби силно, а погледът й прескачаше от Нина Йебсен до служебната й кола, паркирана на паркинга, и обратно.
— Вие… по какъв повод?
— Тук ли работи Осе Берит Нюторпет?
Жената с набръчканата шия кимна едва забележимо. Нина й показа полицейската си значка.
— Няма нищо страшно — успокои я тя, забелязала изплашения поглед на жената. — Само ще задам няколко въпроса.
Жената я съпроводи до фоайето. В инвалидната количка до масата седеше някакво същество от женски пол и с неопределена възраст. Бе слабо като скелет, а очите му се въртяха в очните ябълки от една страна на друга. Звуците, които издаваше, приличаха на котешко мяукане.
От един стол стана висока, грубо сложена жена с плетена жилетка и пола, чиито крака бяха обути в мъхнати пантофи.
— Осе Берит Нюторпет?
— Да, аз съм.
Нина Йебсен се представи още веднъж:
— Дойдох тук във връзка с един случай, за разследването на който, както се надяваме, бихте могли да ни помогнете.
На външен вид жената бе над шестдесетте. Тя се намръщи, както и първата, и не показа извънмерно дружелюбие.
— Къде бихме могли да поговорим, така че никой да не ни пречи? Няма да отнеме много време.
Осе Берит Нюторпет погледна към другата жена.
— Можем да приседнем в кухнята — реши тя. — Сигни, няма ли да надникнеш при Освалд? Той трябва да излезе, да дойде тук, а не все да седи в стаята си.
Прегърбената и с набръчканата шия жена продължаваше да изглежда все така изплашена и Нина повтори, че ставало дума само за няколко въпроса и било съвсем формално.
След като останаха сами в кухнята, Осе Берит Нюторпет наля кафе в една чашка. Без да пита нищо, тя постави чашката пред Нина, която се постара да й благодари, колкото се може по-любезно, след което каза: