Тя му подаде ръка, но Аксел се обърна и започна да се спуска по стълбата към вратата на подземието.
— Опитах се да ви звънна. Сигурно сте наясно какво ме интересува.
— Тръгвам си.
— На тренировка ли? — попита журналистката.
Той се задоволи само с кимване, не изпитвайки никакво желание да продължава този разговор.
— Имам няколко въпроса към вас. Готвя се да пиша за тези убийства, за мечата история…
Аксел разбираше, че трябваше да сдържа нарастващото си раздразнение. Огледа я с поглед. Жената, изглежда, въобще не се съмняваше в правото си да се появява, където й скимне и да пита за каквото си иска.
— Нямам какво да ви кажа. Нищо интересно.
— И представа си нямате какво може да се окаже интересно — каза тя, намигвайки му сякаш на шега. Виждаше се как се насилваше да изглежда дружелюбна. — Доколкото знам вие сте последният, който е разговарял с Хилде Паулсен в деня, когато е изчезнала.
— Това ли било?
— А Сесилия Давидсен е била ваша пациентка. Може пък да пийнем по кафе в "Брокер"? Или пък, ако искате, да похапнем там.
Аксел се изкачи отново нагоре и спря пред журналистката:
— Да ви приличам на човек, който се готви да похапне?
— Не — усмихна се тя, издавайки още повече напред и без това издадената си долна челюст, което въобще не подобри настроението му. — Ще ни отнеме обаче съвсем малко време. Можем спокойно да поговорим и тук.
— Сесилия Давидсен остави осемгодишна дъщеричка. Замисляли ли сте се поне малко какво е да останеш без майка? При това снимките на трупа й се появяват всеки божи ден на първите страници на вестниците!
Вече се бе разгорещил и бе говорил излишно. Раздразнението му обаче бе стигнало връхната си точка и вече не бе в състояние да се сдържа.
— Имайте милост — каза журналистката. — Постоянно го имаме наум, но сме длъжни да отчитаме и други обстоятелства. Хората имат правото да знаят…
— Пълни глупости! — излая Аксел и започна да отключва вратата на подземието с треперещи ръце.
— Не ви ли се струва, че в момента не постъпвате много умно? — чу той зад гърба си.
Постоя в тъмното, все още кипейки от злоба, появила се неясно откъде, докато дишането му не се успокои.
Наложи му се да се откаже от разходката. След час и половина вече влизаше вкъщи. Направи си кафе и излезе с него на терасата. Откъм фиорда духаше студен режеш вятър. Аксел се загърна по-плътно със сакото си. "В момента не постъпвате много умно" — спомни си той думите на журналистката. Ето сега щеше да постъпи умно — да й звънне и да й се извини. Щеше да отговори вежливо и доброжелателно на въпросите, да даде материал за още едно сензационно заглавие. "Трябва да израснеш като човек, който е отговорен за постъпките си, Аксел." Да звънне на Мириам. Или да отиде при нея. И на нея да се извини. За това, че си бе позволил да престъпи чертата, че бе злоупотребил с положението си. Да й каже, че повече не трябва да се срещат… И въобще не трябваше да се безпокои толкова за Мириам, а за Бреде. Как да го намери? Да заглади вината си за това, че тогава бе нарушил договорката им, че го бе предал. Там обаче нямаше да се мине с едно извинение. "Не ща нищо от тебе!" Бяха се родили като еднояйчни близнаци. Когато бяха малки, бе невъзможно да бъдат различени, ако стояха мирно и мълчаха. Гласът на Бреде обаче бе друг — и майка им го бе твърдяла винаги. Бреде никога не бе молил, твърдеше тя, а бе настоявал. "Не е съвсем така — помисли си Аксел.
— Гласът му винаги бе пълен с онова, което не намираше изход. Което никой не бе в състояние да приеме. Бреде бе принесен в жертва." Беше се наложило да бъде принесен в жертва, за да излезеше някога нещо от Аксел. Бе станала грешка, поради която бяха се оказали двама, но само единият от тях можеше да получи живот.
Можеше ли да попречи на това? Ако си бе премълчал… Бе на петнадесет години, когато Бреде бе отпратен от дома им. Брат му вече не си играеше на борец от Съпротивата, опитващ се да избяга през границата в Швеция. Бе подкокоросал по-малките съседски момчета да участват в нацистки игри. Бреде бе фюрерът и бе наричал себе си XXX — Хитлер, Химлер и Хайдрих в едно лице. Вечер момчетата се бяха връщали вкъщи с изрисувани с катран черни свастики на гърдите и бяха отказвали да отговарят на въпроси с какво се занимават по цели дни. Дори и тогава, когато се бяха натъкнали на тях в гората край Свенерюд, където те, полуголи и възбудени, бяха стояли около Бреде, размахващ един от пистолетите на полковник Глене, никой от тях не бе посмял да го издаде. Не тогава обаче го изгониха от вкъщи. Бе се случило след онова лято. "Затова те питам тебе, Аксел. И ще те попитам само още веднъж."