Аксел се въртеше безцелно из кухнята. До прибирането на Бие с Марлен оставаше още един час. Той отвори кутията за хляб. В нея се търкаляше изсъхнал крайщник и той изведнъж си спомни, че бе обещал да купи продукти на път за вкъщи. Точно когато понечи да види какво имаха в хладилника, мобилният му телефон звънна. На екрана се появи непознат номер. Не му се говореше с никого, но се пребори със себе си и натисна бутона за приемане на разговора.
— Всичко ли е наред при вас, Аксел?
Позна гласа на Солвейг Лундвал. Досега му бе звъняла само веднъж в извънработно време. Това не предвещаваше нищо добро.
— А при вас как е? — опита да смени темата той.
— Трябва да обърнете внимание на Пер Улав — поиска тя. — Пие повече от преди. С литри. Знам, че му казахте да намали дозата, но той не иска и да чуе за това. Още не се е прибрал вкъщи и започва да лочи. Момчетата също, но най-много от всички го прави Пер Улав. Дори и през нощта става, за да пие това проклето мляко. И сутринта всичко е изпито. Няма да издържа дълго.
Той не я прекъсна и едва когато тя млъкна, за да си поеме дъх, той по-скоро вметна:
— Ще поговоря задължително с Пер Улав, Солвейг. Ще го извикам за консултация.
Въпреки че за консултация трябваше да бъде извикана преди всичко тя и той вече се готвеше да я извика за преглед на следващия ден, когато тя каза:
— Видях го. Онзи, за когото питахте миналия път.
— За кого съм питал?
— Питахте ме дали не съм виждала човека, който прилича на вас. Който е съвсем същият като вас. Видях го. Проследих го. Никой друг не знае за него. Сега обаче часът наближава и вие също го знаете, Аксел. Часът наближава.
— Казвате, че сте го проследила? — попита Аксел, мислейки си, че сигурно трябваше да звънне още днес в психиатрията.
Възцари се мълчание, след което тя отговори:
— Звъня ви, за да ви предпазя, Аксел Глене.
— Колко мило от ваша страна да се притеснявате за мене…
— Мило ли? Тук няма нищо мило. И вие трябва да ме слушате, а не само да дрънкате без умора и да давате умни съвети.
— Слушам ви, Солвейг.
— Вчера… — започна тя. — Вчера ви видях отново. В метрото.
Той не бе пътувал вчера с метрото, но не я прекъсна.
— И лицето бе вашето, и очите бяха вашите, и ръцете… Бяхте обаче с дълга коса и брада като на жалък бедняк, точно така, както през онзи ден, когато ви видях до административната сграда на район "Майорстюа". Знам, че изглеждате така, за да не може никой да ви познае засега, Аксел Глене. Докато още не е настъпило времето. Аз обаче ви познах.
— Къде казахте, че е било това?
— В метрото.
— А на коя линия?
— На Фрогнерсетерската. Седяхте и гледахте през прозореца. Стори ми се обаче, че гледате моето отражение в стъклото. Това бе неприятно, но все пак и чудесно. Тържествено. Канех се да сляза на метростанция "Рис", но не можех да се изправя на крака и ми се наложи да седя там, колкото ви бе угодно. Да пътувам чак до крайната метростанция. Там вие слязохте и изчезнахте в гората. Разбирате ли?
— Не, Солвейг, не разбирам.
— Тогава се обърнахте и аз исках да ви последвам, да знаете, но не можах. Все още. И знам, че Сесилия Давидсен е била убита, защото е била ваша пациентка — сниши глас тя. — Преследват ви, Аксел. Преследват ви, защото във вас се крие Исус. Опасен сте за тях.
32
Паркира колата на свободното място на улица "Хелгесенсгат" и изключи двигателя. Ако се наведеше, виждаше прозореца на апартамента на последния етаж. Той светеше. Още не бе решил дали да се качи при нея, или не. Можеше все още да премисли, да тръгне за вкъщи и да купи продукти, както бе обещал. Вчера Бие му бе напомнила, че трябва задължително да купи хляб, домашна кайма, тоалетна хартия. И още нещо, сам да изберял какво. "Мляко" — помисли си той и изведнъж си спомни за разговора си със Солвейг Лундвал. Онова, което бе видяла в метрото, не бе плод на въображението й. Просто бе изтълкувала тази среща като психопат, но това, че бе видяла човек, приличащ си с него като две капки вода, не подлежеше на съмнение. "Не седиш ли заради това тук, Аксел? — помисли си той."
Когато излезе от колата, бе вече четири и половина. Бе изминала седмица, откакто не бе виждал Мириам. Той звънна и не изминаха и десет секунди, преди тя да отвори. Той влезе вътре и затвори вратата след себе си. Без да казва нищо, тя го прегърна с ръка през врата и се притисна силно до него.
Мириам се наведе по-близо до него и му наля кафе. Преди той да дойде, тя се бе занимавала с гимнастика и все още бе с бял спортен панталон и фланелка, на гърдите на която бе изписано с бляскащи пайети: "Мириам".
Изведнъж на вратата се звънна. Тя трепна, изскочи в антрето и затвори вратата след себе си. Той чуваше гласа й и един друг женски глас, хриптящ и по-висок. Стана и надникна в спалната ниша. На леглото имаше място за двама, но имаше само едно одеяло. Над възглавницата висеше рафтче с книги, които тя четеше нощем — учебник по ортопедична хирургия и няколко книги на родния й език. До тях имаше снимка на мъж на възрастта на Аксел и с бяла униформа, като че ли морски офицер.