Върху керамичната табелка на вратата на съседката той прочете ръчно изписания надпис: "Тук живеят Анита и Виктория Елвестран". Хрумна му, че тази табелка щеше да остане да виси там завинаги, независимо от това дали надписът щеше да съответства на действителността, или не.
Излизайки навън, той постоя на едно място, вдишвайки хладния октомврийски въздух, пропит с отработени газове. Погледна нагоре, към прозорчето на Мириам на четвъртия етаж и към сивочерното небе над покривите на сградите. Бе четвъртък сутринта. Крачейки бавно към мястото, където бе паркирал колата си, той си помисли: "Тази вечер трябва да си поговоря с Бие".
Онова, което прозвуча току-що, бяха звуците от дишането ти насън. Сега е четвъртък сутринта. Шест и половина. Седя със сутрешния вестник и чашка кафе като всеки друг човек, който е станал рано, за да отиде на работа. Изминали са не повече от три часа, откакто записах звуците от дишането ти. От вашето дишане. И много пъти прослушвах този запис още тук. Ти сигурно също вече си станал. Уморен си, защото през нощта не си успял да се наспиш. Безсънието те караше да се въртиш и стенеш насън. Сигурно те бе измъчвала съвестта. На тебе това ти подхожда. Във вестника има много материали за жената, намерена в парка "Фрогнер". Мога да си представя как се е изопнало лицето ти, когато се изясни коя е тя. Гложди те тревога и от нея всичко се преобръща в тебе. Още не разбираш какво става. Чуваш обаче неясен звук в далечината и постепенно осъзнаваш, че той се приближава. Ти умееш да слушаш. И поради това-онова, което си направил, е в неблагоприятна светлина. То не може вече да се поправи. Онова, което аз направих тогава, също не може да се промени. Сега обаче направих още по-лошо нещо, така че всичко онова вече не няма никакво значение.
Тази се оказа с различен характер от първата. Не се изплаши веднага. Опитваше се да се прави на безразлична, когато, събудила се, се оказа с вързани със скоч ръце и крака. Попита ме какво искам от нея. Този път й го казах веднага. Тя не ми повярва. Надсмиваше ми се и се опитваше да ме прави на глупак. Когато обаче стигнахме до мястото й и показах какво се каня да направя, тя, както и първата, веднага заприлича на дете — изпусна се през всичките си дупки и също зави. Оставих я да се дърпа, докато имаше сили. А след това й казах кога именно трябва да се случи, за да знае точно колко време й остава. По времето, когато ти чуеш това, аз и на тебе ще ти кажа всичко. Колко часа и минути ще има дотогава, докато се случи това. През цялата първа нощ аз лежах до нея. Свалих от нея вонящите дрехи. Не я докоснах, просто лежах до нея, като я поглеждах в просъница от време на време. Завих я с вълнено одеяло, за да не замръзне. И вода й давах. Не искаше да яде. Докато лежах до нея, малко се поуспокои. Започна да ми разказва, че била болна и трябвало да я оперират. Че имала дете — осемгодишно момиченце, което се страхувало да заспива само. Не можело ли да я пусна, за да можела да се върне вкъщи и да завие с одеялото момиченцето си, което лежало в леглото и треперело от страх? За известно време й позволих да повярва, че ще я пусна. Изтрих устата й с влажна кърпичка и я погалих по бузата.
А когато разбра, че съм я излъгал, отново се разхленчи. Не се разсърди обаче. Аз лежах, притиснал лице към врата й. Самата тя го искаше. Вече убих два пъти. Твоят ред обаче още не е дошъл. Вече е избрана следващата жертва. И денят също е избран. Вече знам по какъв начин ще успея да я примамя. Знам и къде ще я намерят. Ще ти се наложи ти да я намериш. Невъзможно е обаче да се предвиди всичко предварително. Не обичам твърде подробните планове. Нека случайността има възможността да изиграе своята роля. Всичко може да тръгне наопаки. И ако ме хванат, ти ще избегнеш тази участ.
Част III
33
Нина Йебсен дойде на работа към седем и половина. Искаше й се да осмисли доклада за сутрешната оперативка и трябваше да позвъни на няколко свидетели, сред които и на бившия говорител от държавната телевизия, името на когото фигурираше в списъка на лицата, забелязани по пътя към Улеволсетер през деня, в който бе изчезнала Хилде Паулсен.
За пореден път не успя да се свърже с тази знаменитост. Секретарката на компанията, в която работеше той сега, твърдеше, че бил заминал в отпуска в Танзания. Когато Нина най-сетне опита да му звънне, й дадоха съвсем друго обяснение, че — видите ли — го нямало там. Всъщност това не я учуди, защото човекът, с когото се опитваше да поговори, принадлежеше към тесния кръг лица, успели да си извоюват правото и възможността да бъдат недостъпни.