Викен нямаше определено мнение по въпроса. Подминаха отклонение наляво. Той видя на картата накъде водеше то и продължи нататък по същия път, по който се движеха и преди. Малко преди това звънна на полицията в Оснес и получи подробни указанията откъде да мине. Началникът на полицията предложи да ги придружи, но Викен отклони предложението му. Не му се искало местните да се мотаят в краката им, както й обясни след това, защото това само щяло да ги разсейва.
— Никога не бих могла да живея в този гъсталак! — възкликна Нина. — Само след десет бих откачила от клаустрофобия.
Викен пропусна изказването й покрай ушите си.
— За да намерим онзи, който е извършил тези убийства, трябва да се поставим на неговото място — каза той. — Аналитичната работа не е достатъчна за това. И дори обратното — трябва да се постараем да се изключим от собствените си разум и нравственост, да изровим в себе си нещо, което би ни позволило да проследим човек, който не мисли като човек.
Нина и преди бе чувала от него подобни изказвания, но не можеше да си представи как на основата на това можеше да се изработи специален похват.
— Искам да кажа, че и това също е човешко поведение — продължаваше Викен. — Животните не са чудовища. Животното не може да се държи като чудовище. Само хората го могат. Всеки, който планира убийство, го носи в себе си. Това е отклонение, но и ти, и аз можем да изровим в себе си нещо, благодарение на което да можем мислено да проследим какво прави и какво се кани да направи такъв човек.
— Сигурен ли сте, че се движим по правилния път? — обезпокои се Нина. — Едва ли може да има ферма в този непроходим гъсталак.
— Е, трябва да вярваме на думите на началника на полицията — зави по още по-тесния път надясно Викен и продължи невъзмутимо с поученията си: — Всяко отделно предумишлено убийство има своята особеност. Именно тя служи като водач в онзи болен мозък, в който се е родила идеята за това убийство.
— Тук, значи, са мечите следи? — уточни Нина.
— И това, както и изранените тела. Сякаш го е направило диво животно. Като се приемат сигналите, подадени от убиеца, може да се получи представа за него. Това не е чак толкова трудно. Значително по-сложно е да разпознаеш в себе си онзи примитивен инстинкт, който би ти позволил да разбереш същността на престъпника. Да погледнеш света през неговите очи. Да се опиташ да се движиш като него, да мислиш като него. Ако това ти се удаде, ти вече ще дишаш в тила му.
Нина погледна още веднъж към таблото. Бяха изминали вече пет километра след отклонението. Началникът й обаче бе спокоен.
— Застанал на възвишението в "Нурмарк", аз гледах тялото на убитата жена, лежаща в падината, и се опитвах да си представя психическия профил на този човек. Мога да ти кажа, че онзи, когото търсим, е мъж на тридесет и няколко години или може би мъничко над четиридесетте. Интелектът му е доста над средното ниво и съвсем не е задължително да страни от другите хора. Ако има семейство, той живее двоен живот и вероятно страда от раздвоение на личността. Възможно е да е получил добро образование и да има хубава работа. Досега не е убивал, но съм склонен да предположа, че има зад гърба си не едно насилствено, под една или друга форма, отношение към жените. За това свидетелстват нараняванията по телата на жертвите, яростта, с която е изливал яда си върху тези жени. Отраснал е при сложни условия, с доминираща и безчувствена майка. Не се разкайва за онова, което е направил, и дори обратното — удовлетворен е от това и е в състояние да убие отново.
Гората около тях сякаш ги притискаше все повече, а пътят ставаше все по-изровен и каменист. Нина изведнъж си спомни за баща си — упорит стар докер, който не питаше никого за пътя и още повече ако се бе объркал. Пътят направи рязък завой и зад него се появи стръмно изкачване. Горе пътят свършваше пред бариера. Присвил очи, Викен я гледа няколко секунди, след което изскочи от колата и подръпна висящия катинар, с който бе заключена.
— Заключен е — констатира той и провлачил крака, за да почисти подметките на обувките си от калта, влезе отново в колата. — Онзи негодник — началникът на полицията — сигурно не ми е обяснил правилно откъде да мина.
Нина се осмели да се пошегува:
— Не знам вече какво да си мисля. Откарахте жена на пустинен горски път…
Викен не възприе шегата. Опитваше се съсредоточено и внимателно да се спусне на заден ход по тесния и срутващ се под колелата склон.