Викен каза на Нина за информацията, получена от патологоанатомите.
— Оказва се, че сме били прави! — въодушеви се тя. — Жертвите са откарани на мястото, където сме ги намерили, и са били изхвърлени там. Вероятно и двете жени са били убити в мазе.
— В мазе на къща, построена преди войната — отбеляза Викен, — или в горска колиба. Това мазе трябва да се намира на място, където може да бъде крит с дни човек и никой да не забележи това.
Най-накрая стигнаха до края на гъстата гора. Завили още веднъж, те се приближиха до фермата. На територията й имаше къща, плевня с внушителни размери и още една по-малка постройка. Пред нея бе паркиран бял мерцедес, а до него стоеше трактор с ремарке, напълнено догоре с пластмасови щайги. Зад гаража се виждаше още една кола, също мерцедес, но по-ранен модел и без регистрационни номера. Над комина на къщата се виеше дим.
Полицаите излязоха от колите и се отправиха към къщата.
— Опитах още веднъж да му звънна — съобщи Стуракер. — Рогер Охейм, който е същият мъж, отговаря само когато поиска.
— Разбирам го, защото и аз бих искал да имам възможността да постъпвам така — откликна Викен.
Жената, която им отвори, сигурно бе вече след осемдесетте. Бялата й коса бе късо подстригана и очевидно скоро накъдрена, придавайки й вид на стар и тъжен пудел. Бе облечена обаче с анцуг и маратонки и изглеждаше доста свежа за възрастта си. Полицейският началник Стуракер се представи и посочи колегите си, на което тя отговори, че познавала и така началника на полицията, и изгледа подозрително останалите.
— Дошли сме да си поговорим с Рогер Охейм — обясни Стуракер. — Нали той е ваш син, ако не се лъжа? Вкъщи ли е?
— Това… — изхриптя старицата. — Почакайте тук! Ще отида да видя.
И тя влезе в къщата, затваряйки вратата след себе си.
— Странно — отбеляза Викен. — Ако живееш на такова място, как е възможно да не знаеш кой си е вкъщи и кой не е.
Докато старицата се върна, той бе успял да пресече двора, да отиде до плевнята и да се върне обратно.
— А вие по к’ъв въпрос? — попита мрачно старицата, но началникът на полицията, изглежда, бе толкова добродушен, колкото и огромен.
Без да повишава тон, той каза:
— А вие го доведете тук, синчето си, де, и ние ще му кажем по какъв въпрос сме дошли. Или може би ще ни позволите и да влезем?
Бабата ги пусна без желание вътре.
По стълбите от втория етаж слизаше загорял мъж на петдесетина и нещо години, с долнище на анцуг и голяма плешивина. Бе и с фланелка и се виждаше, че бе вдигал доста железа през живота си.
— Зелени ели, гости са ни дошли! — процеди мъжът.
Стуракер се разля в добродушна усмивка:
— Не мисля, че е необходимо да се представям, Охейм, а това са мои колеги от полицията в Осло.
— Ай стига бе?! К’ва чест!
— Ще я карам без заобикалки — заяви полицейският началник. — Преди две години си съден за това, че си застрелял рис. И още си съден за това, че си се нахвърлил върху човек с "резачка".
Рогер Охейм разпери ръце и дебелата златна верижка на китката му издрънча.
— K’вото е било, било е. Ти ли го не знаеш, Хиел Руар?
— А в селото се носят и разни слухове — продължи Стуракер, на когото, изглежда, не му бе много приятно, че собственикът на фермата го наричаше по име.
— Аха, слухове. Че мож’ ли без такива? — намигна на Нина Йебсен Охейм. — Тук, при нас, слуховете са повече, отколкото са комарите през лятото.
— Има хора, които говорят, че се занимаваш с бракониерство — натискаше на своето Стуракер.
Охейм слезе най-сетне по стълбите. Дори и с дървените си налъми бе с половин глава по-нисък от Викен.
— Вие к’во? Нямате ли си друга работа, та се мотаете наоколо, за да сбирате клюки?
— И това е част от работата ни — потвърди полицейският началник. — Ако обаче кажа, че скоро тук са ловували мечки, какво ще ми отговориш?
Рогер Охейм поклати глава:
— Не. Надали.
Нина Йебсен се намеси в разговора им:
— А ако се е случило, щяхте ли да знаете?
Той я прецени с поглед от главата до краката и се обърна към началника на полицията:
— Ще ти река откровено, Хиел Руар, че, честно, не се залавям с такива ми ти работи. А ако някой иска да усети на задника си такива приключения, то на мене к’во ми дреме?
На лицето на Викен въобще не се отрази онова, което си мислеше за хората, които подчертаваха специално редките случаи, в които постъпваха честно. И той извади от джоба си разпечатка:
— Ето какво си казал тук, пред вестник "Гломдален". Ти и един твой роднина, Од Гунар Нюторпет… "Да вземе някой да хване гладна мечка, а след това да я пусне в горичката, която е направо до Осло. Та да видим тогава какви ще ги "запеят" чиновниците и политиците, които ни залъгват с обещания и на които само им дай да жалят всякакви диви зверове."