Мириам бе надникнала при нея днес, през първата половина на деня. Анита я бе попитала тогава дали — видите ли — не си е намерила случайно момче, защото не приличала на онези, които водят мъж при себе си за една нощ. Мириам не бе отговорила веднага: "Не знам как ще продължи всичко това". "Но си се влюбила?" — не бе преставала Анита. "Повече от това." "А тогава какво ви пречи?"
Бе питала не само от едното любопитство, защото с Мириам нещо не бе наред. Тя, която бе винаги толкова весела и спокойна, бе със сенки под очите, а погледът й бе разсеян и дори някак си изплашен.
"Той никога няма да напусне семейството си — бе казала тя. — Той не е такъв." "Това да не е лекарят, при когото бе на практика?Тойли бе вчера тук?" Мириам бе кимнала. "Тогава сигурно не си заслужава да се подхожда толкова сериозно към това?" Мириам бе поседяла малко, мълчейки и гледайки през прозореца, след което бе отговорила: "Може би всичко е точно, защото никога няма да може да бъде мой".
Анита вече бе объркала броя на чашите. И какво от това? Имаше пред себе си цялата събота, за да се приведе в ред. А в неделя щеше да отиде за Виктория. Изкъпана, сресана и трезвена като сълзица. В събота вечерта обаче можеше спокойно да си позволи да излезе в града, да седне в кафене. Никога не пиеше много в питейните заведения. Адвокатът й винаги й бе повтарял настойчиво колко важно било именнотова. Имала шанс да си върне Виктория, но за това трябвало да се държи в ръце и да заобикаля развратните места отстрани.
На вратата се звънна. Тя трепна. Мириам ли се бе върнала все пак? Мириам обаче обикновено чукаше, а не звънеше. На прага стоеше мъж, когото не бе виждала преди.
— Вие ли сте Анита Елвестран?
Тя кимна.
— Случи се нещастие.
Тя впи поглед в него.
— С Виктория — каза той. — Елате бързо с мене.
Тя едва се удържа на крака. Наложи й се да се хване за касата на вратата.
— Вие… Кой сте вие?
— Аз съм лекар. Случи се нещастие.
— Тук ли? Не разбирам!
— Елате с мене и ще ви обясня по пътя. Опитвахме се да ви звъннем, но не вдигахте телефона.
Грабвайки палтото си от закачалката и напъхвайки краката си в ботушите, тя все още се чувстваше главозамаяна. Той изтича по стълбището пред нея, изчака я и отвори вратата пред нея.
— Къде отиваме?
— В колата зад ъгъла са.
Мъжът я придържаше за ръката и я доведе до края на улицата. Завили зад ъгъла, той щракна с електронния си ключ. Колата "изписка" и мигна с фарове. Той отвори вратата откъм седалката за пътника. Тя не се чувстваше добре, ходеше й се до тоалетната и от страх й се искаше да заплаче.
— Къде е Виктория?
— Ще ви откарам там — каза той, сядайки на шофьорското място.
Изведнъж я хвана с една ръка и я наведе напред. Анита усети, че притиска към лицето й някаква кърпа. Тя вонеше на нещо, изпълнено с остри иглички и предизвикващо цял свят от спомени — коридори и легла, и медицински сестри с бели престилки, и система в устата под заслепяващи лампи.
Вонята се отдели от кърпата и погълна Анита.
36
Краката му потъват в тинята и дъното не се вижда през мътната вода. "Там, долу, няма живот — опитва се да каже той, продължавайки да се отдалечава от брега. — Не мога да се гмурна тук." Някъде отдалече се чу звън на телефон. Аксел не бе чувал звънене с такава мелодия, но му звънят на него. Отнякъде се разнася гласът на Бие и докато тя е тук, той не може да отговори на това позвъняване. Отново пропада в съня.