И говорещата затвори. Нина Йебсен поседя известно време на стола си, гледайки монитора на компютъра си, след което отвори нов файл и написа няколко реда за този разговор. И защо неразкритите убийства привличаха така всякакви луди? Точно както светлината привличаше нощните пеперуди.
40
Аксел се изкачваше бързо по наклоненото стълбище. Жълто-кафявата пътека по средата бе протрита до дупки, а стъпалата бяха наклонени настрани, от което той изпитваше странното усещане, че пада. Бе му изпратила есемес: "Трябва да поговорим". Той също имаше нужда да си поговори за последен път с нея.
Тя отвори вратата и го пусна в апартамента. Спря в полутъмното антре и се взря в очите му:
— Благодаря ти, че дойде.
Той бе купил по пътя две бутилки вино. Когато остави пакета на пода, те издрънчаха.
— Страх ме е, Аксел.
Той я притегли към себе си и се усъмни, че щеше да може да й каже онова, за което бе дошъл.
— Как ми се иска да можеш да останеш при мене и никога да не си тръгваш!
— От какво те е страх? — промърмори той в ухото й.
— Анита изчезна.
— Анита ли?
— Онази, която живее в апартамента под мене.
— Чиято дъщеря е дадена в приемно семейство ли?
Мириам кимна:
— Когато се върнах вчера, вратата й бе широко отворена, телевизорът работеше и светеше навсякъде. Веднага заподозрях нещо лошо. Звъннах на полицията. Те вече идваха.
Тя го хвана за ръката и го дръпна след себе си в хола.
— Готвеше се да вземе вчера вечерта Виктория, но така и не се е появявала при приемните родители на дъщеря си.
— А не би ли могла да е заминала някъде?
— Без да предупреди? Когато най-сетне са позволили на Виктория да пренощува при нея? На света няма нищо по-важно от това за Анита. Така се радваше!
Аксел не каза каквото си помисли. Това, че когато бивша наркоманка изчезне внезапно…
— Знам, че й се е случило нещо лошо. След всичко, което се случи преди…
Мириам седна на дивана и се уви в шала си.
— Мислиш за онези две убити жени ли? — попита Аксел.
— За онова, което пишат във вестниците, и за препоръките да не се излиза от вкъщи по мръкнало?
Тя прехапа устна:
— Струва ми се, че всичко това е свързано с мене.
— На всички ни се струва така, когато ни е страх — успокои я той. — В града няма човек, който да се отнася безучастно към това.
— Има и нещо друго…
Мириам му подаде ръка. Той се наведе към нея.
— Искам да легнеш до мене — прошепна тя. — Искам да ме прегърнеш много силно.
Да лежи на дивана в тази миниатюрна квартирка… И чувството, че не трябва да казва нищо, а в тишината тя се бе настанила до хълбока му. "Харесва ми човекът, който ставам до нея — помисли си той. — Такъв, какъвто съм заедно с нея, се харесвам повече, отколкото всичките останали преобразявания на Аксел Глене. И сега трябва да се откажа от това. Трябва ли?"
Изпрати есемес, че няма да се прибере, без каквито и да било обяснения. Не искаше да съчинява отново някаква лъжа.
Бе вече седем и половина. Бяха почти изпразнили едната бутилка. Бие се бе опитвала да му звънне, но той бе изключил звука. Тя му бе изпратила есемес: "Какво става, Аксел?"Този въпрос му бе донесъл облекчение. Сега, щеше, не щеше, трябваше да се разбере с нея. "Утре ще ти кажа" — бе отговорил той.
— Баща ти е бил герой от войната — изведнъж каза Мириам.
Аксел наля в чашите остатъците от виното. Не се учуди, че тя знаеше за баща му.
— Истински норвежки герой от войната — потвърди той. — Дори имаме и израза "момчетата от гората". Наложило му се е цяла зима да се крие в малка колиба, сам-самичък, на стотици километри от човешко жилище.
— Слушала съм много за войната в Норвегия — каза тя.
— Откакто пристигнах тук, чух от мнозина, че Германия е била победена, благодарение на смелите норвежци. Дори съм била в такава колиба, за каквато говориш, много навътре в гората. В тайното мазе е бил оперативният им център. Дядото, собственик на колибата, е бил онзи, когото са наричали… как беше… водач?
— Правилно.
— Помагал е на хората да се прехвърлят в Швеция. В края на краищата го хванали и го изпратили в концентрационен лагер.
Аксел отпуши втората бутилка.
— Това е бил много опасен занаят — кимна той. — Когато бяхме малки, баща ни ни начерта цяла мрежа от такива колиби и маршрути за пресичане на границата. Измина всичките тези пътища с нас по картата. Много ни е разказвал как по чудо се е спасил от Гестапо. Всеки път се вълнувахме много. Дори и Бреде седеше, без да мърда и слушаше… А как се е казвал дядото, за когото каза, който е бил водач?
— Не помня, Аксел. Не мога да помня всичко, налага се и да забравя по нещо.