— Добр’утро — поздрави мъжът на развален норвежки.
Аксел се промуши покрай него.
От източната страна на небето се бе появила бледа ивица сребриста светлина. Той погледна часовника си. Бе пет и десет. Отправи се с бърза крачка към площад
"Карл Бернер", след което изведнъж разбра, че върви в неправилната посока и тръгна обратно. "Не трябва да взимам такси — помисли си той. — Никой не трябва да ме види тук. Не знам дори къде да отида."
След половин час натисна бутона на звънеца на къща на улица "Тосенвейен".
41
Застанал на горното стъпало на стълбището, Викен си поемаше трудно дъх. Не защото бе в толкова лоша форма, че да се запъхти, изкачвайки няколко стъпалца, а защото онова, което виждаше, все пак се бе оказало значително по-лошо, така че дъхът му секна. Освен това, смрадта, лъхаща от мъртвото тяло, на практика не можеше да се вдишва.
Нина Йебсен спря едно стъпало под него. Бе минал за нея по пътя насам, въпреки че му се бе мярнала мисълта да я предпази от тази гледка. Мъртвата жена — онова, което бе останало от нея — лежеше с извита настрани глава, вперила поглед по посока на стълбището, по което току-що се бяха качили, въпреки че очите й бяха почти скрити от коричката спекла се кръв. Цялата долна част на лицето, раменете и гърба й бяха покрити с дълбоки драскотини като от нокти. Устата бе разкъсана от едната страна и от разкъсната рана на бузата й се подаваше езикът й.
Викен хвърли поглед към униформения полицай, застанал до вратата:
— Тази ли съседка е звъннала в диспечерската?
На табелката до звънеца бе написано: "Мириам Гайзаускас".
— Да, тя е звъннала на номера за спешни повиквания — погледна часовника си униформеният. — Приблизително преди петдесет и пет минути.
— Техниците криминалисти?
— Още не са дошли.
Викен слезе с един етаж по-надолу.
— Йебсен! — извика от там той.
Нина слизаше бавно по клатещото се стълбище. Бе пребледняла и се вкопчваше в парапета, сякаш се страхуваше, че дървената конструкция ще рухне във всеки един момент.
Викен й посочи табелката с надпис: "Тук живеят Анита и Виктория Елвестран".
— Жената, обявена за издирване — потвърди тя.
Викен забърза отново нагоре, вече надмогнал себе си.
Взел от униформения полицай фенерче, той огледа пода около осакатеното тяло. Кръвта не бе много — очевидно убийството бе извършено другаде. Кръвта, стекла се на пода, се изцеждаше от чуканите на краката. Видя ясен отпечатък от стъпало в локвата кръв.
Някой говореше, качвайки се по стълбището. Викен разпозна гласа на един от колегите си от техническия отдел. Той приклекна и освети с фенерчето вратата. Имаше широка вдлъбнатина в дървената плоскост от пет дълбоки вертикални драскотини.
— Кажи първото, което ти хрумва, като видиш това, Йебсен.
Тя се приближи до него и се наведе по-близо.
— Нокти — каза тя, без да се колебае дори и минута. — Следи от огромна лапа с нокти.
Подвила крака под себе си, Мириам Гайзаускас седеше на дивана. Бе с долнище на анцуг и дебел пуловер. Клатеше се от една страна на друга и гледаше право пред себе си.
— Значи не си чула нищо, преди да се опиташ да отвориш вратата? — повтори Викен.
Тя поклати глава.
— Чуй ме, Мириам! Звъннала си на централата в шест часа и седемнадесет минути. Би ли могла да ни обясниш накъде и защо си тръгнала толкова рано?
Тя го изгледа, а след това и Нина. Зениците й бяха много разширени. "Взела е нещо или просто е в шок?"— помисли си Викен.
— Аз… се събудих рано. Не ми се спеше. След това чух, че някой шуми във входа и си помислих, че е дошъл пощальонът с вестниците. Станах и тръгнах за вестник.
— И не си чула, и не си видяла нищо необичайно, откакто си легнала да спиш около единадесет и половина и докато някой не е влязъл във входа?
Мириам гледаше пода.
— Не бързай с отговора — успокои я Викен. — При всяко едно положение ще се върнем към това.
— Никого не съм виждала и нищо не съм чувала.
След половин час инспекторът кимна на Нина Йебсен, че е време да свършват.
— Все още не знаем кой лежи зад вратата — каза Нина, — но не изключваме това да е вашата съседка.
Мириам трепна.
— Това е тя — произнесе едва чуто тя.
— Така ли мислите?
— Случва се нещо ужасно. През цялото време го усещах.
— Доколкото разбрах, си я познавала доста добре — каза Викен. — Ще те помоля за една услуга. Няма да е лесно. И на нас не ни е лесно, ако това може да е някакво успокоение. И можеш да откажеш, ако категорично не си в състоянието да го направиш.
Мириам отдръпна ръце от коленете си и спусна краката си на пода. Телефонът й, лежащ на масата в хола, зазвъня. Тя го взе, хвърли бърз поглед на дисплея и го изключи.