Викен си отбеляза наум, че тя съвсем не бе против това, че Арве Нурбак не отделяше погледа си от нея.
— Нали тези колички обаче са за съвсем малки деца — прекъсна я той.
— В най-големите от тях има достатъчно място за две големи деца — обясни му Нина. — И освен това забележете, че колелото с прикачената велосипедна детска количка е видяно съвсем близо до местопрестъплението в четири без петнадесет сутринта. Кой ще се разкарва нощем с велосипед с малки деца?
— Не всички откачат детската количка всеки път, когато им потрябва само колелото — вметна Сиге Хелгарсон.
— Аз например я дърпам винаги, независимо дали съм с децата, или не.
Нурбак се притече на помощ на Нина:
— Хилде Паулсен е била висока сто петдесет и седем сантиметра и меко казано, не съвсем пищна. Открита е със свити крака под нея. А Анита Елвестран е била отчасти разрязана.
— Колелото ми е тук, в гаража — каза Сиге, — така че можем да проверим на място дали ще се събере, или не.
Нина се усмихна:
— Аз вече огледах детската ти количка и си позволих да вляза в нея и да видя какво ще се получи. Без съмнение там би се побрала ниска и слабичка жена.
— Не си си губила напразно времето, Йебсен — каза Викен и едва се сдържа да не я погали по главицата. — Отличителните белези на човека от входа ще бъдат публикувани в средствата за масова информация, ако той не се обади сам до пет часа.
43
Аксел чува телефонен звън. Познава мелодията на телефона, но на неговия не е тази. Търси из цялата стая. Звукът все повече се приближава, но той не може да разбере откъде се разнася. Аксел отвори очи и се огледа в чуждия хол. Не съобрази веднага, че бе в апартамента на Рита до метростанцията "Тосен". Изминаха и още няколко секунди, преди да си спомни случилото се. Седна на кожения диван. Стенният часовник показваше, че е два без петнадесет.
Краката му бяха замръзнали, защото бе изхвърлил чорапите си в контейнер за боклук в Софиенбергския парк. Взе мобилния си телефон и включи звука му. Списъкът с неприети обаждания бе дълъг. Четири бяха от Бие, три — от Мириам. Той й звънна.
— Къде си, Аксел? Защо не отговаряш?
— Трябваше да поспя няколко часа. Полицията при тебе ли е?
— Бяха тук и ме разпитваха за всичко, а след това ми звъняха два пъти. Двама от тях работят все още на стълбищната площадка пред вратата ми. И огледаха квартирата ми, и търсеха нещо. И на двора дежури полицай. Как ми се иска да се събудя и всичко това да се окаже просто страшен сън!
— Онази, която лежеше там, съседката ли ти беше?
Чу, че Мириам плачеше.
— Какво им каза?
Тя не отговори.
— Не си им казала, че съм бил при тебе, нали?
— Не, Аксел, как може да си го помислиш… Когато обаче ми звъннаха, ме попитаха дали не съм виждала мъжа, който сутринта е излизал от входа. И описанието прилича на твоето.
— Разносвачът на вестници ме видя.
— Трябва да отидеш и да говориш с тях, Аксел. Още сега.
— Трябва първо да се подготвя вътрешно.
Звънна на Бие.
— Аксел — възкликна тя, — искаш да ме умориш ли?! Знаеш ли колко пъти ти звънях?! Рита казва, че си болен, но представа си нямала къде си. Вече се канех да прозвъня в болниците.
— В болниците ли? Вземи се в ръце, Бие.
— Ти трябва да се вземеш в ръце! — закрещя тя. — Ти какво, не разбираш ли колко се тревожех?
Той въздъхна дълбоко:
— Чуй ме, Бие, и не ме прекъсвай! Случи се нещо. Не мога да ти кажа всичко засега, но ще го направя, като се върна. Не съм болен. Чуваш ли? Аз не съм болен! Просто трябва да се оправя с един проблем.
— Къде си все пак?
— При приятели, които ще ми помогнат.
— А не можеш ли да си дойдеш сега? — помоли го тя и гласът й затрепери.
— Бреде — каза той изведнъж. — Трябва да намеря Бреде.
— Бреде ли? А какво общо има той с това?
— Трябва да го намеря. След това ще се върна вкъщи.
Идеята за Бреде му бе хрумнала внезапно. Не можеше да каже истината! Поне засега. Облегна се отново на облегалката на дивана.
Затворил след себе си вратата на квартирата на Мириам и слизайки по нестабилното стълбище, той бе осъзнал изведнъж, че всичко това се въртеше около него. Първо физиотерапевтката в гората. След това Сесилия Давидсен, неговата пациентка, която бе посетил вкъщи. И сега тези останки пред вратата. И чак докато бе бродил из Софиенбергския парк, в паметта му бе изплувал един спомен за крещящия Бреде: "Все някога ще те унищожа, точно както ти ме унищожи!" И сега, поспал няколко часа, той бе още по-сигурен: "Всичко това се върти около мене и Бреде. Аз го предадох. Никой друг, освен него, не ми желае злото".