Рита се прибра около четири и половина.
— Още ли си тук, Аксел? — възкликна тя и радостно, и уплашено.
— Сама решавай дали да вярваш на очите си — отговори й той.
Тя съблече връхната си дреха, пъхна крака в червени пантофи с кожен кант и отнесе в кухнята три пакета от универсалния магазин "Меню". След това се върна в хола и седна на стола до масата.
— Как се възприе това, че отложих прегледите?
— Ами, как се възприе? На всички им е ясно, че и ти можеш да се разболееш. Сега обаче ми кажи какво ти се е случило.
Той се облегна на облегалката на дивана и се взря в тавана:
— От колко време работим заедно, Рита?
Тя се замисли:
— Ами, сигурно, скоро ще станат дванадесет години.
— Как ти се струва, познаваш ли ме?
— Май те познавам?
— А вярваш ли ми?
— Престани, Аксел! В последния си час бих искала да видя малцина до леглото си, но точно ти си един от тях.
Той се усмихна:
— Надявам се отношението ти към мене да не се промени, след като чуеш онова, което се готвя да ти разкажа.
Рита стопли рибена чорба.
— Ти какво, Аксел, наистина ли мислиш така? — възкликна тя, поставяйки на масата тенджерката, от която се вдигаше пара. — Не би могло да му хрумне на човек да убие три беззащитни жени, само за да ти навреди.
— Значи мислиш, че е случайно, че всичките убити са свързани с мене?
Тя сила супа в една чиния и я премести към него.
— Въобще не знам какво да мисля. Нека полицията се занимава с това.
— Права си. Ще поговоря с тях, но не по-рано от утре.
— Да не си се побъркал?
Той не отговори веднага, защото устата му бе пълна със супа, понеже не бе ял нищо от вчера на обяд.
— Ще поговоря с тях утре сутринта. Преди това обаче трябва да направя нещо. Тази вечер.
Рита поклати глава:
— Мислиш ли, че не забелязах как се лепна още от първия ден за тебе? Студентката де?
— Въобще не става дума за нея.
Рита обаче не му повярва:
— Как само ме вбесяват такива въртиопашки!
Аксел отмести чинията си настрани.
— Трима души са убити, Рита. По някакъв неясен начин съм замесен и аз. Нека не обвиняваме Мириам за това. Ще ти се намерят ли чифт чорапи и джобно фенерче?
44
Викен преглеждаше електронните издания на вестниците. Не бяха давали на пресата информацията, че подозираха, че зад тези убийства стои един и същи човек, но журналистите въобще не се съмняваха в това. Вестник "ВГ" вече го бе кръстил звяр и бе престанал да обърква народа с приказки за това, че из града се разхождала мечка стръвница. В циркулярното съобщение от Финкенхаген с дата от тази сутрин бяха подчертани думите, че всичките контакти с пресата трябвало да се осъществяват само чрез нея и чрез главния криминалист. На Викен така му бе дори по-удобно, защото при това разпределение "мадам" щеше да има с какво да се занимава и нямаше да се вре в разследването. От друга страна, тя нямаше никаква представа от общата картина на случващото се. През живота си Викен се бе нагледал достатъчно на ръководители, губещи акъла си, когато земята пламнеше под краката им. Самият той ставаше толкова по-спокоен, колкото повече адреналин се "лееше" по коридорите на управлението. "Може да се смята, че в нашата професия това е важно качество за един ръководител" — помисли си той, отваряйки един от файловете на Йебсен, за да се запознае по-внимателно с показанията на разносвача на вестници.
Телефонът звънна. Той вдигна слушалката и разпозна онова момиче от приемната, което наричаше "стопроцентова блондинка". Не, той не приемал никого, който сам идвал при него, дори и да искал да му разкаже нещо много важно. Да, дори и в случаите, когато те отказвали да разговарят с другиго, освен с него. Тя трябвало да се свърже с централата и да следва общоприетата процедура. Той, по дяволите, нямал време да повтаря едно и също всеки божи ден!
Така се бе развихрил и защото си представяше как блондинката стои зад преградата, облечена в плътно обвиващата извивките й униформена блузка. И тогава той чу още един женски глас, и разпозна името, споменато от жената.
— Какво каза тя преди малко? — попита той момичето.
— А, вие сте чул? Помислих, че сте затворил телефона.
— Попитах ви какво каза посетителката?
— Тя каза… Че току-що сте говорил?… За това, че трябвало да научите нещо, преди да станело късно. Отнасяло се за доктор Глене, нейния лекуващ лекар.
Когато посетителката излезе от асансьора, Викен вече я чакаше. Тя бе малко по-висока от средното, косата й бе рижава и формите й — определено женствени. И при тази ли!? Бе облечена с черен костюм на сиви райета с пола до коленете и ботушки на високи токчета. Ако можеше въобще да се определи по дрехите, откъде е този, който ги носи, то тази жена, във всеки случай, не живееше в демократичния район "Тьойен" или в "Грьонлан". Подаде му ръката си в ръкавица с такъв жест, сякаш очакваше, че той ще я целуне. Той се ограничи с това да я стисне леко.